Ник Хорнби - Ега ти животът

— Да, ама вече е понеделник следобед. Да си станал по-рано.

— Ама ти и сутринта нямаше да ми дадеш да я слушам, нали?

— Нямаше. Но сега поне си имам извинение.

— Не искаш ли нещо, което да те развесели? Нещо, което да влее малко топлинка в застаряващите ти кокали?

— Не.

— А к’во обичаш да слушаш, като ти е криво?

— Не и „Ходя под слънчевите лъчи“.

— Хубаво де. Ще превъртя нататък.

— Кое следва?

— „Литъл Латин Лупи Лу“.

Изстенах.

— На „Мич Райдър енд дъ Детройт Уийлс“ ли ? — пита Дик.

— Нищо подобно — отсича Бари. — На „Дъ Райтиъс брадърс“. — В гласа му обаче с долавя нотка на неувереност. Явно никога не е слушал версията на Мич Райдър.

— Е, няма значение — Дик никога не би посмял да каже, че Бари се е осрал, но намекът в интонацията му беше повече от очевиден.

— К’во бе? — наежва се Бари.

— Нищо.

— Кажи, де, кажи. К’во им има на „Дъ Райтиъс брадърс“?

— Нищо. Просто предпочитам другата версия — кротко отвръща Дик.

— Глупости.

— Как може изразът на лично предпочитание да се нарече „глупости“? — питам йезуитски аз.

— Ако предпочитанието е грешно, значи е глупаво.

Дик свива рамене и се усмихва.

— К’во бе? К’во? К’во толкова се кефиш?

— Остави го на мира, Бари. Няма значение. Нали и тъй, и тъй не слушаме проклетата „Литъл Латин Лупи Лу“, така че просто престани.

— А бе, откога в тоя магазин има фашистки режим?

— Откакто внесе в него тази твоя ужасна касета.

— Единствено се опитвам да се поразвеселим малко. Това е. Съжалявам много. Хубаво, слушайте си колкото щете скапаните тъжовни песни на някой дърт копелдак. Хич не ми пука.

— Не ми се слушат и тъжовни песни на дърти копелдаци. Искам просто нещо, което мога и да не слушам.

— Супер! Те туй му е готиното да бачкаш в музикален магазин! Да ти се пуска музика, която да можеш и да не слушаш. Пък аз си мислех, че тая касета ще стане… един вид… повод за разговор. Щях да ви питам за вашите пет най-добри албума за слушане в дъждовни понеделници и тъй нататък, а ти взе, че развали всичко.

— Ще го направим другия понеделник.

— И к’ъв ще му е смисълът тогаз?

И тъй нататък, и тъй нататък, вероятно до края на трудовия ми живот. Ще ми се да направим класация на петте най-добри албума, които те правят абсолютно безчувствен. Така Дик и Бари ще ми направят огромна услуга. А аз вероятно ще си пусна „Битълс“, като се прибера вкъщи. Най-вероятно „Аби роуд“, но ще програмирам плейъра да прескочи „Съмтинг“. За мен „Битълс“ бяха размяната на картинки от дъвки с техните образи и „Хелп“ в киното събота сутрин, и пластмасовите китари играчки и пеенето на „Йелоу събмарин“ с пълно гърло от последния ред на рейса по време на ученически екскурзии. Те бяха мои, не на мен и Лора, или на мен и Чарли, или на мен и Алисън Ашуърт, а само мои. И макар че ме карат да чувствам, никога не ме карат да чувствам нещо лошо.

Притеснявах се какво ли ще е да се върна вечерта в празния апартамент, но май всичко си е о’кей: все още си го нося окова уж неблагонадеждно усещане, че животът е хубав, което ме обзе сутринта. Пък и нещата й няма да са все така, навсякъде из апартамента. Скоро ще си ги изнесе и тогава витаещият наоколо дух на Дева Мария — полупрочетен роман с меки корици от Джулиън Барнс върху нощното шкафче и бикини в коша за пране — ще се изпари. (Женското бельо бе едно от най-страхотните разочарования в моя живот, настъпило, когато се впуснах в кариерата си на мъж, съжителстващ с нежния пол. Така и не преодолях шока от откритието, че жените правят точно това, което правим и ние, мъжете — пазят най-хубавото си бельо за вечерите, когато очакват, че може да се озоват в леглото с някое свое скорошно завоевание. Заживееш ли обаче с жена, внезапно върху радиаторите из цялата къща се появяват едни такива никакви, избелели, свили се от пране, износени парцалки от магазините за ширпотреба на „Маркс & Спенсър“. Така сладостните ти пуберски мечти за очакващия те живот на мъж, когато вечно ще си заобиколен от екзотично, секси женско бельо, винаги, во веки веков… изведнъж биват разбити на пух и прах.

Разчиствам доказателствата за снощните травматични събития — резервната завивка върху дивана, смачканите книжни носни кърпички, чашите от кафе и фасовете в мръсните пепелници, а после си пускам „Битълс“. След като изслушах „Аби роуд“ и първите няколко парчета от „Револвер“, отварям бутилката бяло вино, която Лора донесе вкъщи миналата седмица и сядам да изгледам моя „влак“ на сериала „Бруксайд“, чиито серии си бях записал, навързани една за друга като вагони.