Роберт Хюлик: Златното божество

Лицето на третия мъж, който носеше отличителните знаци на секретар на столичния съд, придоби тревожно изражение. Той се поколеба за миг, после отговори:

— Все още нямаме никаква представа, къде се е дянал този негодник. Това е интересен случай, Ди.

— Както знаете — безразлично каза съдията Ди, — с този случай се занимава самият председател на съда. Всичко, което сме видели от него досега, са няколко копия на документи. Книжа и само книжа!

Той се пресегна към оловната кана и напълни с вино празната си чаша. Всички се бяха умълчали. След известно време секретарят Лян проговори:

— Можеше поне да избереш някой по-добър окръг, а не Бънлай, това мрачно, мъгливо и дъждовно място, надалеч от морския бряг. Не си ли чувал зловещите истории, които се разправят за тези земи още от древни времена? Казват, че в бурни и дъждовни нощи мъртъвците излизали от гробовете си, а в мъглата, довяна откъм океана, витаели страховити призраци. Говори се даже, че из тамошните гори още бродели тигри върколаци. А на всичко отгоре и да заемеш мястото на убит човек! Всеки разумен мъж би отказал такъв пост, ако му го предложат, а ти дори сам се натискаше за него.

Младият магистрат почти не го слушаше. По едно време възкликна въодушевено:

— Помислете си само! Да разкриеш тайнствено убийство, след като току-що си заел поста си. Още отначало да се отървеш от сухата скучна теория и цялата тази бумащина. Най-после ще се занимавам с хора, приятели мои. Истински, живи хора.

— Все пак не забравяй, че и с мъртвец ще ти се наложи да се занимаваш — сухо отбеляза секретарят Ху. — В рапорта си от Бънлай следователят съобщава, че не са открити никакви следи от убиеца на тамошния магистрат, нито пък мотивите на престъпника. А вече ти казах, че и част от документите по делото за това убийство по необясним начин изчезна от съдебния ни архив, нали?

— И изводите от този факт — бързо добави секретарят Лян — са ти известни толкова добре, колкото и на нас. Това означава, че убийството на съдията по някакъв начин е свързано с неща, които стават тук, в столицата. Само небесата знаят какво гнездо на оси ще разлютиш и в какви интриги на висши чиновници ще се забъркаш. Успя да вземеш всичките си изпити по литература с отличие. Тук, в столицата, те очаква блестящо бъдеще. А ти предпочиташ да се погребеш в онова забутано място Бънлай.

— Съветвам те, Ди — настойчиво каза третият млад чиновник, — да помислиш още веднъж върху решението си. Все още има време. Лесно можеш да се оплачеш от внезапно неразположение и да поискаш десет дни отпуск по болест. В това време ще назначат някой друг на оня пост. Послушай ме, Ди, говоря ти като приятел!

Съдията Ди забеляза умолително изражение в очите на двамата. Почувства се дълбоко трогнат. Той познаваше Ху само от една година, но бе успял високо да оцени блестящия му ум и изключителните му способности. Изпразни чашата си и стана.

— Приемам вашата загриженост като доказателство, че приятелството ни ще продължи и в бъдеще — каза той с топла усмивка. — И двамата сте прави, че за моята кариера е по-добре да остана в столицата. Но се чувствам длъжен да приема това предизвикателство. Изпитите по литература, за които току-що спомена Лян, според мен са част от всекидневието. Не ги смятам за нещо особено важно. Нито пък годините, прекарани над книгите в столичния архив. Тепърва трябва да докажа на себе си, че наистина съм способен да служа на славния ни император и на нашия велик народ. Постът магистрат на Бънлай е истинското начало на кариерата ми.

— Или краят й… — тихо промърмори Ху.

Той също стана и отиде до прозореца. Гробарите бяха напуснали укритието си и се бяха захванали за работа. Пребледнял, Ху хвърли бърз поглед в далечината. После се обърна и каза с пресипнал глас:

— Дъждът е спрял.

— Тогава най-добре да тръгвам — решително заяви съдията Ди.

Тримата приятели слязоха заедно по тесните извити стълби. Долу на двора чакаше възрастен мъж с два коня. Прислужникът напълни чашите за раздяла. Тримата ги пресушиха на един дъх, след което развълнувано си размениха последните заръки и благопожелания. Съдията се метна на седлото на единия кон, сивобрадият възрастен мъж се качи на другия. Ди махна с камшика си за сбогом и двойката потегли надолу по пътеката, която водеше към шосето. Секретарят Лян и приятелят му останаха, загледани след пътниците, и но някое време Ху каза угрижено:

— Не исках да го казвам пред Ди, но тази сутрин един човек от Бънлай сподели с мен, че там се носят какви ли не слухове. Говорело се, че духът на убития магистрат бродел из съдилището.