Кодзи Танака - Преследването

Кимнах неопределено. В тези думи Маки разкриваше целия си характер: нито да отстъпва, нито да отвръща на предизвикателствата, нито да лъже, дори в крайни случаи.

— И още един въпрос. Кажете, още ли го обичате? Да, Сьосуке Кайда?…

Лицето й се превърна в студена маска. Гледаше ме така, сякаш ме виждаше за пръв път. Между нас се простря бездънна пропаст.

— Вече ви казах… Сьосуке Кайда не е умрял. Той съществува. Неговата душа, дори затворена в машина, е жива. Тя е чиста и безценна като съкровище, принадлежеше ми и не е загинала. Защо да не мога да я обичам?

— „Чиста и безценна“… Да, но е било някога, а сега… Сега е пречупена и осакатена. В нея има само злоба и ненавист. Тази душа е станала недостойна за вас. Вие казахте, че трябва да му помогна. Какво имахте предвид? Да го оставя на мира? Или да си свърша работата докрай?

— Вие сте един слепец! — почти възкликна Маки. — Нима не виждате колко страдам? — маската от лицето й падна и то се изпълни с ярост. Вън от себе си девойката размаха камшика и рязко дръпна поводите, като усмири танцуващия кон.

— Но аз не съм казал още всичко. Да знаете: аз съм длъжен да го спра. И ще го спра, независимо какво ще ми струва. Защото аз съм обектът на ненавистта на Сьосуке. Като е станал киборг, той е почнал мъчително да изживява своята непълноценност. Отчаянието го кара да мъсти — и затова унищожава всички попаднали му машини. Но главната му цел са хората. Мъчителната им смърт му доставя наслада. Стига повече безсмислени убийства. Аз съм тук и нямам намерение да бягам. Хвърлям му ръкавицата.

Погледнах под око залятото със сълзи лице на Маки.

— Моля ви да му го предадете. Ако случайно срещнете съучастника му… Кажете, че искам да се срещна със Сьосуке в честен двубой, както някога на надбягванията.

— Ще му предам! — завика Маки и заби шпори в хълбоците на коня. Животното ме блъсна при изправянето си на задните крака и се понесе в бесен галоп. Аз дълго гледах след изчезващия силует. После се обърнах и закрачих към къщата. Трябваше още веднъж да поговоря със стария Кайда. Веднага ми трябваше още едно нещо.

Аз чаках. Сега това се превърна в основната ми работа. Бях скрил колата си в горичката до главния изход на фермата и никой не минаваше през вратата без да го видя. Знаех, че колкото и време да изгубя, нямаше да пропусна търсения човек.

След срещата с колата-убиец се изтърколиха три денонощия. Той се бе затаил. Вероятно горивото му бе свършило. Крие се в закътано място и чака съучастника си да попълни запасите.

Същевременно направих няколко разузнавателни излизания извън фермата. Разбира се, с едничката цел да покажа, че нещо правя. Но веднага след вратата, излизах от пътя, гасях фаровете и започвах да чакам, чакам…

И ето, че настъпи третата вечер. Дори паднах духом и ме обхванаха съмнения — не греша ли в сметките си? Докато с лявата ръка разтривах схванатото си рамо, с дясната извадих цигара. Пакетът бе почти празен. А в устата си усещах отвратителен вкус. Моторът работеше на празен ход и от студа ме спасяваше единствено отоплението, но и то едва-едва грееше. Не успях да дръпна както трябва, когато изведнъж…

На монтирания в таблото за прибори екран неочаквано оживя някаква неподвижна до този миг точка. Раздаде се тихо бръмчене. Приборът се казваше „Омир“ и представляваше портативен радар. Настроен беше на предварително белязан обект, който излъчва къси радиовълни. Можеше да следи движеща се цел от разстояние десет километра. За него бях говорил със стария Кайда.

Незабелязано бях поставил предавател в една от колите във фермата — чудесната бяла спортна машина на Маки Кикумото. И сега нейната отметка на екрана започна да се движи. В потайна доба тя отиваше някъде. Но къде? При колата-убиец, при Съосуке Кайда! Повече не се съмнявах, кой му е помощник.

Бялата кола бавно стигна вратите. Сиянието на луната освети крехката фигура зад волана. Тя слезе отвори вратата, изкара машината извън фермата, отново слезе и затвори вратата.

Като изчаках няколко минути, тръгнах по следите й. Не се страхувах, че ще изгубя бялата машина. Приборът безпогрешно улавяше сигналите и мъждукащото петънце ми сочеше пътя.

Маки караше на север по шосе №273, към градчето Симидзу. Пътят беше безлюден и се насочваше към прохода Хикати. На места скоростта й стигаше сто километра — явно девойката бързаше.

Следвах я на разстояние три километра. Това е точно разстоянието от което фаровете не се виждат. Засега тя кара по шосето. Но скоро трябва някъде да се отклони към планините и да ме заведе в скривалището на Сьосуке Кайда.