Роберт Хюлик - Императорската перла

— Раната е съвсем прясна, ваше превъзходителство — заключи той. — Според мен разрезът е от тънка остра кама. Тялото още не е изстинало напълно, убили са го преди около половин час.

Съдията Ди не каза нищо. Претърси ръкавите на куртката, но в тях нямаше нищо. Нищо не се намери и в гънките на широкия пояс, препасан през кръста на мъжа — дори и носна кърпичка.

— Е, нямаме повече работа тук — рязко отсече той. — Останалото ще свърши съдебният лекар.

След като тримата мъже се прехвърлиха обратно в градината, съдията Ди рязко прекъсна възбудените въпроси на Куан Мин и се обърна към Хун:

— Вземи кон и иди в селото да доведеш началника с десет-петнайсет доброволци.

Той закрачи из градинката, като от време на време гневно тръскаше ръкавите си. Доктор Пиен дръпна господин Куан настрани и му зашепна нещо. Сержант Хун се върна необикновено бързо. Доведе изгубилия ума и дума началник с неколцина изплашени младежи, нарамили дълги бамбукови тояги. Съдията се разпореди трупът да бъде отнесен в трибунала, а къщата зорко да се пази до пристигането на въоръжените стражници. Когато забеляза посърналите лица на доброволците, той се сопна:

— Посред бял ден сме, няма от какво да се страхувате! — и добави към Пиен и Куан: — Ще слезем заедно в селото. Можете да вземете на заем коне от доброволците.

След като процесията пристигна в Мраморен мост, съдията Ди нареди на господин Куан да ги заведе до джонката си.

Тя се оказа голям съд, заел почти целия кей до моста. Четирима моряци с посивели лица развиваха платното от бамбукова рогозка. Съдията каза на Куан на другите двама да го изчакат на пристана и се качи по една тясна дъска на предната палуба. Там извика капитана. Мина доста време преди една рошава глава да се подаде изпод капака на палубата. След нея се показа капитанът в цял ръст, придърпа нагоре панталоните си и впери в съдията мътни кръвясали очи. Очевидно и той, и останалите членове на екипажа бяха прекарали тежка нощ.

— Заведете ме при господин Сун — нареди съдията Ди.

Капитанът потътри крака към надстройката на кърмата с две каюти. След продължително чукане по една тясна врата до нея се отвори прозорче. Показа се слаб човек с мършав врат и предизвикателно щръкнала къса брада. Главата му бе омотана с голяма бяла кърпа.

— Защо трябва да се вдига такава олелия? — тросна се той. — Главата ми се пръска от болки, не искам никой да ме безпокои.

— Аз съм съдията. Не, стойте си в каютата! Исках само да ви попитам как прекарахте вечерта, господин Сун.

— В леглото, ваше превъзходителство. Дори не вечерях. Това главоболие ще ме умори, нали разбирате. Няма спасение — той се облакъти на перваза и продължи. — При това го усещам, когато идва. Първо ме втриса и изгубвам всякакъв апетит. После започва да ми се гади и в устата си усещам кисел вкус, след това…

— Ужасно, наистина. Господин Куан отби ли се при вас вечерта?

— Отби се. Мина преди вечеря да ми каже, че отива да гледа състезанията с някакъв свой приятел. Не го чух кога се е прибрал. Впрочем ще го намерите в каютата му, ето я, до моята е. Да не би да се е случило нещо?

— Просто ми трябват свидетели. Един човек е убит.

Господин Сун хвърли гневен поглед към раздърпания капитан.

— Жалко, че не е бил нашият капитан — изпъшка дълбоко той. — По-разпасан екипаж не съм виждал.

Капитанът възропта възмутено, но съдията се обърна към него и му нареди:

— Откарайте джонката до стоварището в града, при Западната врата, и изчакайте там по-нататъшни заповеди — след това каза на господин Сун: — Опасявам се, че ще се наложи да останете в Пуян за ден-два, господин Сун. Можете да се възползвате от престоя, за да отидете на лекар. Пожелавам ви скорошно оздравяване.

Господин Сун започна да обяснява колко много бърза, но съдията Ди му обърна гръб и слезе на брега.

— Вие сте важен свидетел — каза той на господин Куан. — Затова се налага за известно време да прекъснете пътуването си. Наредих на капитана да откара джонката до стоварището, а вие останете на борда или ако желаете, наемете си стая в някоя странноприемница. Трябва само незабавно да известите в съда за местопребиваването си, за да мога да ви призова при нужда. — Куан се смръщи и понечи да каже нещо, но съдията се обърна властно към Пиен. — И вие ще ми трябвате, докторе. Засега не напускайте града. Довиждане.