Роберт Хюлик - Езерото, което не връщаше удавниците

Горещият и зноен ден отстъпваше място на душна нощ. Нито един листец не потрепваше на улицата долу. Ди размърда неловко рамене в официалния си халат от плътен брокат. Старият мъж, който стоеше мълчаливо край него, го погледна загрижено. Тази вечер в езерото първенците на Ханюан щяха да устроят пиршество на Кораба на цветята 3 3 Кораб на цветята (или цветен кораб) — традиционен образен израз за увеселителна лодка, на която се организират угощения и забави. Освен богатата украса с цветни орнаменти това слово — съчетание отразява и присъствието на певици и танцьорки от „кварталите на цветята и върбите“. — Б.к.р. в чест на съдията Ди. Самият съдия си мислеше, че ако времето не се промени, това едва ли щеше да бъде особено приятно. Като поглаждаше бавно дългата си черна брада, той следеше с празен поглед движението на една малка точка в далечината — лодката на закъснял рибар, която той бързаше да прибере на кея. Когато тя се скри от погледа му, съдията внезапно вдигна очи и каза:

— Все още не мога да свикна да живея в незащитен със стена град, инспекторе. Това някак си ме кара да се чувствувам… несигурен.

— Ханюан е само на шестдесет мили от столицата, Ваша Милост — отбеляза възрастният мъж. — Императорската гвардия бързо може да стигне дотук. Освен това провинциалните гарнизони са…

— Разбира се, нямам предвид военните проблеми — нетърпеливо го прекъсна съдията. — Говоря за положението тук, вътре в града. Струва ми се, че тук стават работи, за които ние не знаем. В градовете, заобиколени със стени, портите се затварят, когато се стъмни, и човек чувствува, че държи положението в ръцете си, така да се каже. А този отворен град, пръснат в подножието на планината, и тези предградия по брега на езерото… Всякакви хора могат да идват и да си отиват, когато си поискат!…

Другият подръпна рядката си бяла брада. Не знаеше какво да каже. Наричаше се Хун Лян и беше предан помощник на съдията. Навремето бе слугувал при баща му и когато Ди беше още дете, Хун го бе носил на ръце. Преди три години, когато Ди бе изпратен на работа като околийски управител в Пънлай, първото му назначение извън столицата, Хун беше настоял да го придружи въпреки напредналата си възраст. Тогава съдията го назначи за инспектор на трибунала. Но той направи това най-вече за да даде на Хун официална длъжност. Главната задача на Хун беше да служи като доверен съветник на съдията, който можеше открито да разговаря с него по всякакви въпроси.

— Изминаха два месеца, откакто сме пристигнали тук, Хун — обобщи съдията, — а в трибунала не е докладвано за нито един по-съществен случай.

— Това означава — рече Хун, — че гражданите на Ханюан са хора, почитащи законите, Ваша Милост!

Съдията поклати глава.

— Не, Хун — каза той. — Това означава, че те крият действията си от нас. Както ти каза преди малко, Ханюан се намира близо до столицата. Но поради разположението си на брега на това планинско езеро той винаги е бил малко или повече изолиран. Малцина от други места са се заселили тук. Ако в такова плътно затворено общество се случи нещо по-особено, хората винаги правят всичко възможно, за да го запазят скрито от управителя, който за тях е чужд човек. Повтарям, Хун: тук стават повече работи, отколкото изглежда на пръв поглед. И после, тези загадъчни истории за езерото…

Той не довърши изречението си.

— Ваша Милост вярва ли в тях? — попита бързо Хун.

— Да вярвам ли? Не, не бих стигнал дотам. Но като чувам да говорят, че миналата година четири души са се удавили и телата им така и не са били намерени, аз…

В този момент двама здравеняци, облечени в прости кафяви халати, с малки черни шапки на главите, излязоха на терасата. Това бяха Ма Жун и Цяо Тай, другите двама помощници на съдията. Те бяха високи повече от шест стъпки и имаха широки рамене и дебели вратове на опитни боксьори. След като поздравиха почтително съдията, Ма Жун каза:

— Определеният за пиршеството час наближава, Ваша Милост! Паланкинът ви е готов и чака долу.

Съдията стана и огледа двамата мъже пред себе си. Ма Жун и Цяо Тай бяха бивши „братя от зелените гори“ — както меко се наричаха скитащите по пътищата разбойници. Веднъж, преди три години, те бяха нападнали съдията на един пуст път, но той им бе направил такова впечатление с безстрашието и силния си характер, че и двамата бяха зарязали своята кръвожадна професия и го бяха помолили да ги вземе на служба при себе си. Съдията, трогнат от искреността им, бе удовлетворил тяхната молба. Сега той не съжаляваше за това. Оттогава тази прекрасна двойка му служеше вярно и се бе оказала крайно полезна при залавянето на опасни престъпници и изпълнението на други трудни задачи.