Роберт Хюлик - Манастирът на призраците

Съдията Ди не чу последните думи на Куан. Очите му не се отделяха от мечката, която, изправена на задните крака, се опитваше да прегърне танцьорката. Както отстъпваше, тя се подхлъзна и огромното животно със смайваща ловкост се хвърли върху нея, широко отворило паст, осеяна с дълги жълтеникави зъби.

Съдията едва сподави вика си. Внезапно госпожица Оуян се измъкна изпод огромното животно и грациозно се изправи. Тя нежно потупа мечката по главата, пъхна ръка в нашийника й, поклони се дълбоко на публиката и напусна сцената, съпроводена от животното сред бурни овации.

Съдията Ди избърса потта, която блестеше по челото му. През последните минути съвсем бе забравил за хремата си, но сега отново почувства болката, която сякаш въртеше свредели в слепоочията му. Понечи да стане, но игуменът постави ръка на рамото му и каза:

— А сега поетът Дзун Ли ще рецитира епилога!

Голобрад младеж с одухотворено лице се насочи към сцената. Поклони се на зрителите и започна със звучен глас:

Поетът отново се поклони и напусна сцената, а в това време оркестърът изпълняваше финалния акорд.

Съдията погледна въпросително игумена. Произнесени в манастир, чието име бе „Утринни облаци“, последните стихове бяха най-малкото нетактични, дори безочливи.

Монахът се давеше от ярост.

— Веднага доведете тук това момче! — извика той на господин Куан и добави, обръщайки се към съдията: — Нали чухте този нагъл негодник?

Когато младият мъж се появи пред него, игуменът запита с режещ глас:

Защо сте добавили тези последни стихове, господин Дзун! Те напълно провалиха празничната атмосфера на този тържествен ден…

Дзун Ли не изглеждаше ни най-малко притеснен. Очите му гледаха насмешливо. Попита:

— Последният стих ли, ваше преосвещенство? Очаквах да не одобрите по-скоро предпоследния, но както добре знаете, човек не винаги намира точната рима, когато импровизира.

Игуменът стана аленочервен от гняв. Все така спокоен, поетът продължи:

— Късите стихчета по-лесно се съчиняват. Чуйте това например:

Игуменът блъсна яростно жезъла си о пода. Лицето му беше сгърчено от гняв, всеки миг щеше да избухне. Но той успя да се овладее и изрече с леден глас:

— Може да се оттеглите, господин Дзун.

Когато поетът се отдалечи, съдията се сбогува с домакина и забеляза, че ръцете му още треперят. След няколко крачки Ди се обърна към Тао Ган:

— А сега ми се иска да поговоря с актьорите. Знаеш ли къде е гримьорната?

— Да, ваше превъзходителство: на същия етаж, където е стаята ми, в напречния коридор.

— Никога не съм виждал такъв манастир — промърмори съдията. — Като къртиче убежище е с тези безбройни коридори. И каква е тази глупост, че нямали план. Нали законът ги задължава!

— Домакинът ми обясни, че част от постройките, разположени зад храма, са забранени за посетители. Единствено игуменът и монасите, които са дали обет, имат право да ходят там. И тези здания нито трябва да се описват, нито да се скицират. Домакинът ми призна, че липсата на план създава доста затруднения, тъй като манастирът е огромен и дори самите монаси често се губят из него.

— Каква нелепост! — раздразнено възкликна съдията. — Откак императорският двор проявява интерес към даоисткото учение, тия хора си въобразяват, че стоят над закона! А чух, че и будисткото влияние доста е нараснало. Не зная кое от двете е по-зловредно!

Той прекоси галерията и влезе в един малък кабинет. Помоли монаха, когото завари вътре, да нареди на някой послушник да го заведе при учителя Сюн, след като се преоблече. Тао Ган пък взе един фенер и двамата зачакаха да се оттеглят монасите, които излизаха от празничната зала.

— Погледни само тези пращящи от здраве лица — каза сприхаво съдията. — Колко по-добре щеше да е, ако всички те бяха изпълнили дълга си към обществото… да бяха се оженили и да имат деца! — и кихна оглушително.