Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

Всички тия свои тревоги и грижи Коеара криеше в сърцето си, но, ден след ден, излязоха те на лицето й. Побледня лицето й, посърна, в погледа й тежеше горест. Баща й, който най-много от всички изпитваше върху себе си сладката сила на нейната прелест, пръв забеляза станалата промяна. През една дъждовна есенна нощ те двамата бяха останали сами край огнището. Царят разглеждаше някакви изписани заешки кожи, но час по час отправяше към нея угрижен поглед. Вдадена в мислите си, тя не забелязваше, че той я наблюдаваше, и по лицето й се виждаше всичката й скръб. Той сложи ръката си върху нейната малка, изстинала ръка и с това неочаквано движение спря всичко в нея там, където беше — и мислите, и тъгите й, — като че ли цялата й душа остана разтворена пред взора му.

— Какво ти е, дъще? Какво става с тебе…

Косара изви към него големи, големи очи и вече нищо не можеше да скрие; той побутна сърцето й като препълнен съд и отеднаж бликна и се разля цялото му съдържание. Тя се хвърли в нозете му, падна ничком в нозете му, както бе седнал на широкия дървен стол, и речта й започна да се излива като от препълнен съд:

— Татко… господарю мой, помогни ми! Аз залюбих сръбския княз, когото отидох да измия със слугините си. Не се разкайвам, че отидох, сам бог ме е насочил към тъмницата му. Колкото повече време минава, толкова по-ясно виждам, че той е достоен мъж. Не могат да лъжат тия очи, тоя глас не може да лъже. Не знам какви са грешките му пред тебе и защо е той в тъмница, това ти знаеш и ти ще решиш как да бъде. Но ако пожелаеш да ме омъжиш, както е ред и обичай, аз няма да взема друг мъж освен тоя княз. Казах ти, татко мой и господарю мой, вдичко, сега ти ми бъди съдия и отсъждай.

Царят нищо не продума, сетне посегна да я приподигне:

— Стани, стани.

Тя седна отново на мястото си, но това, което изрече с думи, беше изписано и по лицето й.

— Чудно! — продума най-после царят и като че ли мислите му бяха съвсем другаде. Сетне продължи: — И Мирослава, и ти сега… за мои пленници. — И отеднаж се обърна към нея: — А ти откъде знаеш, че той няма да ти откаже и да те унижи?

— Не, не! — поклати глава Косара, без да го погледне: — Видях аз как ме зовяха очите му.

Царят пак млъкна. Огънят в огнището бе прегорял и там светлееше само едно купище жар. Вън дъждът плющеше глухо и шибаше яростно каменните стени, през широкия отвор на кумина проникваха редки водни капки и падаха безредно в огъня с тих шум. Никакъв друг глас и звук не се чуваше из целия каменен дом. Най-сетне царят отново заговори:

— Аз го затворих, за да държа по-здраво непокорните от народа му. И той самият не се подчини, макар да се предаде в ръцете ми. Други прегрешения пред мене княз Иван-Владимир няма. Той е княз на Зета, под негова власт бяха също жупанствата Требинье, Захълмие, които управляваше заедно с чичо си Драгомира. Той е мъж храбър и добродетелен; предаде се сам в ръцете ми, за да спаси народа си, както и сам каза. Той беше един от най-мощните господари в сръбската страна и ако аз… ако аз спечеля по някакъв начин сърцето му… ще спечеля и ще привържа към себе си целия му народ. Чрез него и с него ще държа цялата сръбска земя. Но дали…

При всяка дума на царя лицето на Косара все повече просияваше. Сега той пак се обърна към нея, пресегиа се и улови двете й ръце:

— Дете мое… Ти си родена под щастлива звезда. Винаги ми е било добре с тебе. Може би и сега ще станещ ти оръдие на божията милост към нас и ще направиш голяма добрина на царството ни. — Той се отдръпна на стола си и като помълча един дълъг миг, продължи: — Но ти говориш с гласа на сърцето си. Аз не знам дали това, което ми каза, е точно така. Бъди търпелива. Аз ще освободя княза и ще го въведа в дома си. Ще го погледам някое време и ще го послушам. Сега ще го гледам с други очи, щом съм готов да предам в ръцете му най-милата си щерка. И голяма задача съм готов да му възложа за царството ни и за неговия народ също.

Косара отново се отпусна на колена върху мечата кожа под нозете на царя, взе двете му ръце, целуна ги една след друга и сложи върху тях малката си хубава глава.

Настана мир и спокойствие по цялата българска земя. Василий Втори беше още в Азия и срещу България нямаше нито един враг. Цар Самуил ходеше по царството като грижлив, изкусен градинар или лозар, който ден след ден извършва благополучно всичко, що е нужно за градината му, за лозето му и за добрия плод, който трябва да се роди. Мирът в царството му беше като благодатно слънце над земята и като влага благодатна в недрата й.