Димитър Талев - Крилатата кула

— Ще видите — казваше той горделиво. — Няма да мине още много време.

А когато на края на първата седмица жена му слисана видя два златни наполеона в неговата мазолеста шепа, той й каза:

— Това гледай. Другото не е твоя работа. Човекът плаща по американски.

Две седмици по-късно Янче слезе в чаршията, събра седем-осем души хамали и безделници и се върна заедно с тях в кулата. Там те надянаха голямото желязно колело на една дебела желязна ос и вратата на кулата отново се затвори за всички. И за Янче. Още съшия ден из града се разчу, че кулата на Йосиф Зарков била фабрика.

— Такава фабрика аз не съм виждал — каза един от американците.

— Та ти всичко ли си видял? — сопна му се Янче. — Там горе в кулата, ваша милост, всичко е с план и с метро!

Йосиф не отвори нито еднаж уста да каже поне една дума в отговор на въпросите, които му се задаваха от всички страни, или срещу насмешките, които му се подхвърляха. Той продължаваше да стои затворен в своята кула, дори и нощуваше там. Виждаха го често да се разхожда сутрин или вечер по рида наоколо и да се усмихва срещу вятъра, който развяваше неговите дълги, руси коси. Най-после той откри без думи тайната си. Повика наново дърводелци, повика и Янче ковача и за един ден на високата кула, откъм северната й страна, израсна и се разпери на четири страни широк дървен кръст, едва ли не по-голям от самата кула; четирите му краища стърчаха във въздуха като гигантски разкривени шепи.

Йосиф бе построил вятърна мелница.

Нашите люде не бяха виждали такава мелница, освен неколцина, които бяха ходили по чужди места. И целият град се чудеше на тая странна, крилата кула на рида, а после започнаха да се сипят засмешки, които караха братята на Йосиф да се срамуват за него. Защото всички виждаха, мелницата беше готова, а все не почваше да работи.

— Това е мелница за жълъди — подбиваха се людете. — Йосиф чака да узреят жълъдите.

Към средата на юни беше, започнали бяха и първите горещини. Едно улегнало време и редица дни както се съмваше, така и се мръкваше. Слънцето минаваше по един и същ път по бледовинкавото, избеляло небе, а вечер по същото туй небе се запалваха бледи звезди. Нито еднаж не се изви вятър над зреещите ниви из полето. Дървените крила на мелницата се ширеха във въздуха неподвижни. Само сутрин и вечер, когато подухваше за малко тих ветрец, те се поклащаха лениво на своята ос и тъжно проскърцваха в тишината наоколо.

Йосиф чакаше търпеливо. Той чакаше да духне по-силен вятър, за да опита мелницата, която бе построил сам, по свой план. Денонощно стоеше той тук и всеки ден го виждаха да ходи нагоре-надолу по рида като омагьосан страж.

Долу, откъм източната страна на рида, минаваше широк път, който водеше към градските зеленчукови градини. Всяка сутрин и вечер оттук минаваха на дружини работници и работнички, повечето млади жени и момичета, които работеха по градините. От някое време насам няколко палави момичета и на отиване, и на връщане се спираха на пътя, тъкмо срещу мелницата, и надаваха викове по Йосиф. Той знаеше, че те му се присмиват, но техните закачки го развеселяваха. Една вечер той ясно ги чу — те се бяха събрали сега четири и викаха в един глас:

— Йосифе, Йосифе, да дойдем ли да ни покажеш мелницата?

И без да дочакат отговор, те започнаха да се изкачват по стръмния рид, но пак се спряха.

— Елате, елате! — извика им Йосиф.

Тогава се отдели само едно от тях и пъргаво се изкачи горе. То беше още твърде младо девойче, на петнайсет-шестнайсет години. Тъмните му очи гледаха открито, смело и все току се усмихваха. Неговите алени, възпълни устни стоеха винаги полуотворени, а по загорелите му страни цъфтеше здрава руменина.

— Само ти ли идеш? — попита Йосиф. — хайде, върви след мене.

Момичето се обърна за миг към другарките си, усмихна им се, да насърчи и себе си, сетне тръгна след младия момък.

— Ето — започна Йосиф, когато те и двамата влязоха в мелницата — крилата отвън ще въртят тая ос, която се спуща отгоре, а тя пък ще раздвижи всички тия колела и лостове. От тяхното движение ще започне да се върти със страшна сила онова голямо колело. Чрез един як ремък, който ще го опасва, това колело ще върти други четири по-малки колелета и всяко едно от тях ще бъде съединено с по един воденичен камък. Тая машина ще кара четири камъка наеднаж. Тука, до кулата, ща построя друга сграда, дето ще наредя и четирите камъка, но първо трябва да видя как ще работи машината.

— А кога ше я пуснеш да работи? — попита момичето и гласът му прозвуча така топло, че Йосиф се обърна да го последне и не отговори веднага.