О. Хенри: Джеф Питърс — персонален магнит

— Дадено — казва той. — Само започвайте по-скоро, докторе, че пустите болки пак започват да ме свиват.

— Хонорарът ми е двеста и петдесет долара — казвам аз. — Гарантирам излекуване за два сеанса.

— Добре — казва кметът, — ще платя. Мисля, че животът ми струва поне толкова.

Сядам до кревата и забивам поглед право в очите на кмета.

— Внимание — казвам, — сега отклонете мисълта си от болестта. Вие не сте болен. Нямате нито сърце, нито плешка, нито мозък — нищо. Не изпитвате никаква болка. Просто сте се заблудили. Сега нали усещате как болката, която никога не сте имали, постепенно ви напуска.

— Да, докторе, наистина ми поолекна, дявол да го вземе — казва кметът. — Моля ви, кажете още някоя лъжа — например, че нямам този оток от лявата страна — и след малко ще могат, струва ми се, да ме изправят в кревата и да ми дадат някакъв колбас и хляб.

Направих още няколко магии с ръце.

— Ето — казвам, — възпалителният процес спира. Десният край на перихелия се смалява. Вече ви се спи. Очите ви се затварят. Засега развитието на болестта е спряно. Вие спите.

Кметът затваря бавно очи и захърква.

— Забележете, господин Тидъл, чудесата на съвременната наука — казвам аз.

— Бидъл — казва той. — Но кога ще продължите лечението, доктор Пу-пу.

— Уо-ху — казвам аз. — Ще дойда утре в единайсет. Като се събуди, дайте му осем капки терпентин и един куп пържоли. Довиждане.

На другата сутрин отивам в уреченото време.

— Е, господин Ридъл, как се чувствува днес чичо ви? — питам аз, едва влязъл в спалнята.

— Много по-добре — отговаря младият човек.

Цветът на лицето на кмета и пулсът му са си както трябва. Аз правя още един сеанс и му внушавам, че вече няма никакви болки.

— Сега — казвам му — ще е най-добре да останете още ден-два в леглото и след това всичко ще е в ред. Добре, че се случих във Фишър Хил, господин кмете, а то иначе всички лекарства във фирмокопията, до които прибягва редовната медицина, не биха могли да ви спасят. А сега, след като нарушенията са вече отстранени и болката — пречистена, да минем на по-радостни теми — например хонорара от двеста и петдесет долара. И ако може без чекове, моля. Толкова мразя да слагам подписа си на гърба на чек, колкото и на лицевата му страна.

— Парите са тук — казва кметът и вади изпод възглавницата портфейл.

После отброява двеста и петдесет долара и ги държи в ръка.

— Дай разписката — казва той на Бидъл.

Подписвам аз разписката и кметът ми дава парите.

Аз ги слагам внимателно във вътрешния си джоб.

— А сега изпълнете своя дълг — казва кметът на Бидъл и се ухилва съвсем не като болен човек.

— В името на закона сте арестуван, доктор Уо-ху, или иначе казано, Питърс, защото нямате разрешение за лекарска практика — казва Бидъл и ме хваща за лакътя.

— Кой сте вие? — питам го аз.

— Аз ще ви кажа кой е — изправя се кметът в кревата. — Той е детектив, нает от медицинското дружество на щата. Вървял е по петите ви из шест окръга. Той дойде при мен вчера и съставихме това планче, за да паднете в клопката. Мисля, че вече няма да можете да докторувате из тези краища, господин Факир. От какво казахте, че съм бил болен? — смее се кметът. — Свръх… както и да е, във всеки случай не беше размекване на мозъка, нали?

— Детектив ли? — ахвам аз.

— Именно — казва Бидъл. — Ще трябва да ви предам на шерифа.

— Ха да ви видя как ще го направите — виквам аз, хващам го за гушата и таман да го изхвърля през прозореца, той вади пистолет и го навира в лицето ми. Аз се укротявам. После той ми слага белезници и измъква парите от джоба ми.

— Аз съм свидетел, господин кмете — казва Бидъл, — че това са същите банкноти, които ние с вас белязахме. Ще ги предам на шерифа, а той ще ви прати разписка за тях. Ще ги използуваме като доказателство при делото.

— Добре, господин Бидъл — казва кметът. — А сега, доктор Уо-ху — обръща се той към мен, — защо не демонстрирате нещо? Извадете със зъби запушалката на вашия магнетизъм и направете такъв фокус, че белезниците ви да изчезнат.

— Да вървим, сержант — казвам аз с достойнство на Бидъл. — Няма как, ще трябва да се примиря със съдбата си.

После се обръщам към кмета и подрънквайки белезниците, казвам:

— Скоро ще се убедите, господин кмете, че персоналният магнетизъм е велика сила. Тя винаги е побеждавала и ще победи и сега.

И тя наистина победи.

Когато наближихме пътната врата, казвам:

— Я свали тия белезници, Анди, че може да ни срещне някой.