О. Хенри: Джеф Питърс — персонален магнит

На другата сутрин в единайсет часа, когато си седях сам-самичък в стаята, в хотела се явява някакъв чичо Том 3 3 Подигравателно обръщение към негър. — Б.е.р. и търси доктора, за да прегледал съдията Банкс, който, както се изясни, бил самият кмет, и то много болен.

— Аз не съм доктор — казвам аз. — Защо не повикате доктора?

— Господине — казва той, — доктор Хоскинс отишло на двайсет мили от града да види болни. Той единствен доктор в града, а господаря Банкс много болно. Той ме изпратил да повикам вас, много моли.

— Понеже съм човек — казвам, — ще дойда и ще го прегледам като човек.

После слагам в джоба си едно шише от настойката за възкресяване на болни и отивам в кметската къща на хълма, най-хубавата в града, с мансарда и две чугунени кучета на тревата в градината.

Кметът лежи на кревата и изпод завивката се подават само бакенбардите му и пръстите на краката. Той издава такива утробни звуци, че ако това беше в Сан Франциско, всички биха помислили, че предстои земетресение и биха хукнали да се спасяват в парковете. До кревата стоеше млад човек с чаша вода в ръка.

— Докторе — казва кметът, — много съм болен. Умирам. Не можете ли да ми помогнете?

— Господин кмете — казвам му, — не мога да се нарека истински ученик на Ес. Ку. Лап. Никога не съм следвал медицински науки. Дойдох при вас просто като човек, да видя ще мога ли да ви помогна с нещо.

— Много съм ви благодарен, доктор Уо-ху — казва той. — Това е моят племенник, господин Бидъл. Той се помъчи да облекчи болките ми, но, уви, безуспешно. Ох, господи! Оооо! — заохка той.

Покланям се леко на господин Бидъл, сядам до кревата и проверявам пулса на кмета.

— Я да ви видя черния дроб… тоест, езика — казвам аз. После повдигам клепачите му и дълго се взирам в зениците на очите.

— Откога сте болен? — питам го.

— Събори ме… ооо… снощи — казва кметът. — Дайте ми нещо, докторе, спасете ме!

— Господин Фидъл — казвам аз, — може ли да повдигнете мъничко щорите?

— Бидъл — поправя ме младият човек. — Чичо Джеймз — обръща се той към кмета, — ще хапнеш ли малко шунка с яйца?

Аз залепям ухо на дясната плешка на кмета, да го прислушам, след което казвам:

— Господин кмете, имате сериозно свръхвъзпаление на клавикулата на септакорда.

— Господи божичко! — изпъшква той. — Не можете ли да го намажете с нещо или да го наместите, или изобщо да направите нещо?

Аз взимам шапката си и тръгвам към вратата.

— Къде отивате? — виква след мен кметът. — Мигар ще ме оставите да умра от тези… свръхрекорди?

— Елементарната човечност, доктор Ха-ха, би трябвало да ви възпре да изоставите ближния си, изпаднал в беда — казва господин Бидъл.

— Доктор Уо-ху — поправям го аз, после се връщам към болния и отмятам назад дългата си коса. — Господин кмете — казвам, — остава ви само една надежда. Лекарства няма да ви помогнат, но има една сила, която надвишава всички лекарства, при все че и те не са евтини.

— Каква е тая сила? — пита той.

— Научната демонстрация — казвам аз. — Победата на разума над билките. Вярата, че болката и страданието съществуват само в нашия организъм, когато не се чувствуваме добре. Признайте се за победен. Демонстрирайте!

— Какви ги говорите, докторе? — казва кметът. — Вие да не би да сте социалист?

— Говоря — казвам — за великата доктрина на психическото финансиране, за подсъзнателното, внушено от разстояние лечение на абсурда и менингита, за този възхитителен спорт на закрито, известен под името персонален магнетизъм.

— А вие разбирате ли от тая работа, докторе? — пита кметът.

— Аз принадлежа към Единните Сенедриони и Явните Монголи на Вътрешния Храм — казвам аз. — Хромите проговарят и слепите прохождат, щом им направя знак. Аз съм медиум, колоратурен хипнотизатор и спиртуозен бдител над човешката душа. На последните сеанси в Ан Арбър покойният председател на винарската фирма можа само благодарение на мен да се върне на земята и да разговаря със сестра си Джейн. Сега, както знаете, продавам на улицата лекове за бедните — казвам аз. Не прилагам към тях персоналния магнетизъм, защото не искам изкуството ми да падне толкова ниско, че да бъде ниско платено — колко ще взема от беднотията!

— А ще се заемете ли с мен? — пита кметът.

— Вижте какво — казвам аз, — където и да отида, имам неприятности с медицинските дружества. Затова не се занимавам с медицинска практика. Но за да спася живота ви, готов съм да приложа към вас психическо лечение, при условие, че в качеството си на кмет се съгласите да не правите въпрос за разрешително.