Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— Ама, Хък, няма как иначе! Как щеше да се измъкнеш?

— Просто нямаше да го изтърпя и щях да офейкам.

— Да офейкаш! Тогава нямаше да си отшелник, ами жив безделник! Срам за всички отшелници!

Кървавата ръка не отговори — беше си намерил по-интересно занимание. Току-що бе издълбал един царевичен кочан и прикрепи към него едно кухо стебло. После натъпка лулата с тютюн, разпали я с едно живо въгленче и издуха облак уханен дим. Хък тънеше в блаженство и разкош. Другите пирати му завиждаха за величествения порок и тайно решиха да го придобият час по-скоро. След малко Хък каза:

— А какво правят пиратите?

— Живот си живеят — отвърна Том. — Пленяват кораби и ги изгарят, а жълтиците вземат и ги закопават на страшни места на техния остров, където има призраци и всякакви твари, дето пазят съкровищата, а всички на кораба убиват. Карат ги да вървят по една дъска над вълните със завързани очи…

— Жените ги замъкват на острова — поправи го Джо. — Те не убиват жени.

— За жените си прав — съгласи се Том. — Не ги убиват, защото са много благородни. Пък и жените винаги са красавици.

— И какви дрехи носят само — най-разкошните! Леле мале! Целите в злато, сребро и диаманти! — възкликна въодушевено Джо.

— Кой това? — попита Хък.

— Как кой, ами пиратите!

Хък отчаяно огледа парцалите си.

— Аз май не съм облечен подходящо за пират — рече той печално. — Но други дрехи нямам.

Другите момчета го успокоиха, че много скоро щял да си набави великолепни дрехи, стига само да започнат с похожденията си. Успяха да го убедят, че на първо време и жалките му дрипи стават, макар че богатите пирати, преди да се заловят с тоя занаят, гледали да се обзаведат с подходящ гардероб.

Постепенно разговорът утихна и сънят започна да притваря клепките на малките бездомници. Лулата се изхлузи от пръстите на Кървавата ръка и той заспа дълбоко, както спят уморените хора с чиста съвест. На Страшилището на моретата и Черния отмъстител от Карибско море им беше по-трудно да заспят. Те си казаха молитвата наум, легнали, защото тук нямаше кой да ги кара да коленичат и да се молят на глас. Всъщност си бяха наумили изобщо да пропуснат молитвите, но ги беше страх да отидат чак толкова далеч, защото току-виж ги треснала някоя гръмотевица. После се унесоха в дрямка и вече заспиваха, когато ги сполетя натрапник, когото не можаха да пропъдят. Този натрапник се наричаше съвест. В душите им се прокрадна смътен страх, че са направили лошо, като са избягали. После се сетиха за откраднатите мръвки и тогава се започнаха истинските терзания. Опитаха се да спорят със съвестта, като си припомняха, че десетки пъти са отмъквали бонбони и ябълки, но тя не се примири с подобни мижави оправдания. Най-сетне започна да им се струва, че няма къде да избягат от недвусмисления факт, че да задигнеш някоя сладка си е просто пакост, а да присвояваш бекон, свински бутове и тем подобни ценности си е чиста кражба. А нали една от Божиите заповеди забраняваше да се краде! Затова те мълчешком решиха, докато са в тоя занаят, пиратските им набези никога повече да не бъдат омърсявани от такива престъпления като кражбата.

Съвестта се съгласи на примирие и нашите така чудато непоследователни пирати кротко заспаха.

Когато Том се събуди на сутринта, той се зачуди къде се намира. Надигна се, разтърка очи и се огледа — и чак тогава се сети. Зората бе прохладна и сива, в дълбоката, всепроникваща горска тишина витаеше възхитително чувство на покой. Ни листец не трепваше, ни звук не нарушаваше размишленията на великата Природа. По листата и тревите като мъниста блестяха капки роса. Огънят бе покрит със слой бяла пепел, а над него се издигаше синкава струйка дим. Джо и Хък още спяха.

Далеч навътре в гората се обади птица, друга си отговори, а след малко се разнесе и чукането на кълвач. Лека-полека, докато хладната сива утринна мъгла побеляваше, звуците се умножаваха и животът се пробуждаше. Пред замисленото момче се разкри чудото на Природата, която постепенно се разсънваше и се залавяше за работа. Една зелена гъсеничка пропълзя по мокро от росата листо. От време на време тя издигаше във въздуха две трети от тялото си и „душеше наоколо“, а после продължаваше нататък. „Взема мярка“ — помисли си Том. Когато тя по своя воля се приближи до него, той замря неподвижно като камък, а надеждите му ту избуяваха, ту рухваха в зависимост от това, дали създанието се приближаваше към него или бе склонно да тръгне в друга посока. И когато най-сетне тя изви тялото си във въздуха и няколко мъчителни мига размишлява, а после решително полази по крака на Том и тръгна да пътешества по него, сърцето му се преизпълни с радост. Това означаваше, че скоро ще има нови дрехи и нямаше съмнение, че те щяха да бъдат пищна пиратска униформа! Шествие от мравки изпълзя сякаш отникъде и те до една се заловиха за работа: една от тях мъжествено награби умрял паяк, към пет пъти по-голям от нея, и го потътри нагоре по дънера на едно дърво. Червена калинка на точки се изкачи на една главозамайващо висока трева. Том се наведе над нея и издекламира: