Марк Твен: Дневникът на Ева

Събота.Остарях с един ден. Пристигнах вчера. Поне така си мисля. Трябва да е така, тъй като онзи ден, аз не бях там, когато се случи, щях да помня. Било е разбира се, случило се е. Много добре, оттук нататък, ако някой ден преди вчера се случи, ще си записвам. Най-добре да започна още сега, а не да чакам да се обърка всичко, нещо в мен инстинктивно ми казва, че тези детайли ще са важни за историята в бъдеще. Чувствам, че е голям експеримент, да! чувствам се точно като в експеримент, почвам да се убеждавам, какво съм — един експеримент, един експеримент и нищо повече!

Но ако аз съм експеримент, то аз ли съм целия? Не! не мисля. Мисля, че останалото е част от експеримента. Аз съм най-важната част от него, но останалото също си има своето място в него. Сигурна ли е моята позиция, или трябва да наблюдавам и да се пазя? По-скоро, второто. Вътрешният ми глас ми казва, че вечната бдителност е цената на върховенството. (Прекрасна мисъл за толкова млад човек.)

Всичко ми изглежда по-добро сега, отколкото вчера. Към края на деня, планините ми изглеждаха ужасно намръщени, полянките — пълни с боклуци и останки, всичко ме отблъскваше. Благородните и прекрасни картини не трябва да се гледат набързо, а повярвайте, магнетичният нов свят е най-прекрасната картина. И безспорно е удивителното близко до перфектното, независимо от краткостта на времето. На някои места има прекалено много звезди, на други — недостатъчно, но така или иначе те блещукат весело навсякъде. Луната се загуби през нощта, спусна се долу и изпита целия срам, голямата загуба докосна сърцето ми и ме накара да мисля. Няма нищо, всред орнаментите и декорациите, сравнимо по красота и съвършенство с нея. По-добре да побързам! Трябва да си я върнем отново!

Но разбира се никой не знаеше къде е отишла, на никого не каза. От друга страна, който и да я намери, ще я скрие, знам го, тъй като и аз бих сторила същото. Знам, че бих била честна във всички останали ситуации, но започнах да осъзнавам вече, че в центъра на моето естество лежи любовта към красотата, преклонението пред прекрасното и повярвайте няма да е честно, луната да принадлежи на друг, някой, който дори не знае, че тя е моя. Ще я върна, ако я намеря денем, защото ме е страх, че някой ще ме види, но ако я открия в тъмнината, сигурна съм, ще намеря някакво извинение и няма да кажа никому нищо. Обожавам луните, те са толкова романтични и красиви. Бих искала да си имаме 5 или 6, няма да заспивам никога, няма да се уморя да лежа на тревата вечер и да ги гледам…

И звездите са хубави. Така желая да си взема няколко и да ги сложа в косите си. Но предполагам, че няма да мога. Ще се изненадате, колко далече са от нас. Когато изгряха снощи, аз се опитах да сваля няколко с една пръчка, но не ги достигнах, което ме учуди, опитах после с буци пръст, запъхтях се, но не свалих нито една. Предполагам, че е така, защото съм левачка и не мога да се целя добре. Дори когато целейки се в една, бях близо до уцелването на друга, толкова бях близко, видях как черната пръст почти докосваше златните точици 40 или 50 пъти, но пак ги изпускаше, ох! ако можех да хвърлям малко по-нависоко щях да си имам поне една.

Поплаках малко, това е нормално за човек, на моята възраст и след като си починах, хванах коша и реших да се опитам отново от мястото, където звездният кръг почти докосваше земята и можех да ги хвана с ръка, така би било най-добре, тъй като няма да се налага да ги целя, а само да ги взема в ръка. Мястото беше по-далеч, отколкото си мислех и накрая трябваше да оставя цялата тази работа, бях много уморена, не можех да стоя на краката си, бяха боси и ме боляха толкова много.

Не можах да се прибера вкъщи, беше далече и ставаше хладно, намерих няколко тигъра, настаних се всред тях, беше ми много удобно, дъхът им беше чудесен, тъй като живееха всред ягодите. Никога преди това не бях виждала тигър, но ги познах на минутата по райетата. Ако имах поне една от техните кожи, щях да си направя палто.

Днес имам по-добри идеи за разстоянията. Готова бях да открадна всяко прекрасно нещо, до което мога да стигна, понякога то беше твърде далеч, а понякога на шест инча или да кажем на фут разстояние, хоп и пак имаше пречки. Научих урок, измислих си и аксиома, изцяло моя си, първата лично моя „Написаният опит отбягва пречките“. Мисля, че е добра аксиома, за човек на моите години.

Вчера следобед, последвах друг Експеримент от разстояние, за да видя за какво става дума, ако е възможно. Но не успях да разбера. Мисля, че беше мъж. Никога не съм виждала мъж, но изглеждаше като един от тях и съм почти сигурна, че е бил, каквото е. Осъзнах, че ми е много по-интересен, отколкото останалите влечуги и предположих, че е мъж, тъй като имаше разчорлена коса и сини очи и наподобяваше влечуго. Нямаше хълбоци и беше тънък като морков и като се изправяше, наподобяваше кран, затова ми заприлича на влечуго, но предполагам е бил архитекта.