Марк Твен: Дневникът на Ева

Хванах един прът от земята и започнах да копая дупка, за да забравя срама си, но скоро се уплаших ужасно. Тънко, прозрачно, безцветно нещо изкочи от дупката, захвърлих всичко и побягнах. Помислих, че е призрак, толкова се изплаших! Погледнах назад, но то не ме преследваше, захвърлих към него камък и зачаках, колената ми трепереха, после поспряха, после тръгнах бавно назад, озъртайки се, съсредоточено, готова да побягна на мига, достигайки наблизо до мястото, разтворих розовите храсти и се скрих в тях, надявах се мъжът да е някъде там, изглеждах толкова жива и красива, призракът си беше тръгнал. Имаше малко розов прах в дупката. Вкарах си ръката, за да я усетя, казах Ауч и я изкарах отново. Жестока болка. Сложих пръста в устата си, заподскачах на един крак. Отначало не ме интересуваше тайната, после любопитството ме обхвана и почнах да изучавам.

Чудих се от какво е розовият прах. Изведнъж се сетих за името му, въпреки, че не го бях чувала преди това. Беше огън ! Бях абсолютно сигурна, толкова колкото е въобще възможно да си сигурен. И така без ни грам колебание го нарекох огън .

Открих нещо, което не е съществувало по-рано, добавих нещо ново към чудесата на света, осъзнах, бях горда с откритието си, затичах се към мъжа, за да му кажа, мислейки да му покажа, колко по-високо съм от него, но после се отказах. Не!, Той не се интересуваше. Щеше да ме попита, за какво ми е това, а аз нямах отговор. То не беше за нещо, беше просто красиво, чудно красиво.

И така, не отидох. Не ставаше за нищо, с него не можеше да се построи подслон, не ставаше за пъпеш, не беше плод, беше ненужно, беше глупаво и излишно, щеше да го презре и да го обиди. Но за мен то не беше жалко, казах „О, огън, обичам те, ти малко розово създание, обичам те, просто защото си прекрасно и това ми е достатъчно“, опитах се да го взема в прегръдките си. Но се въздържах. После си измислих нова максима, беше толкова близка до първата, че се боях да не плагиатствам „Горещият експеримент боли като огън“.

Заех се отново с работа, опитах се да спечеля нещо от пепелта на огъня, посипах го върху шепа суха трева, смятайки да го закарам вкъщи, за да го имам винаги и да си играя с него, но вятърът го разнесе, разпръсна се по лицето ми, захвърлих го и побягнах. Когато най-сетне погледнах назад, синият дух се беше издигнал, уголемил и под формата на кълба се беше прострял като облак и изведнъж в главата ми промъждука името му — пушек , пак моя лична дума, никога преди това не я бях чувала.

Скоро прекрасни жълто-червени знаменца се издигнаха над пушека, нарекох ги пламъци, не грешах, това бяха първите пламъци, които са се появявали някъде по земята. Изкачваха се по дърветата, стрелкаха се нашир, увеличавайки обема на пушека, заплясках с ръце, започнах да се смея и да танцувам в захлас, беше нещо толкова ново и странно, толкова чудно и толкова прекрасно!

Той дойде, спря и се загледа, без да продума ни думичка за много много минути. После ме попита, какво е това. Ах, толкова е гадно да задава толкова директни въпроси. Трябваше да отговоря, но не можах. Казах, че е огън. Ако това го е ядосало, не е моя грешката, не съм желала да го вбесявам. След кратка пауза, Той попита:

Как се появи?

Още един директен въпрос, изискващ директен отговор.

Аз го направих!

Огънят все повече и повече се отдалечаваше. Той отиде на края на изгорялото място, погледна надолу и каза:

Какви са тези?

Дървени въглища.

Той взе едното, изучавайки го, но после си промени мнението и го постави пак долу. Нищо не го интересуваше.

Но мен ме интересуваше. Имаше пепел, сива, мека, лека, красива, знаех си, че ще се появи изведнъж. И въглени, познавах въглените. Извадих си ябълките и бях горда, бях млада, с голям апетит. Обърках се, всичките бяха изгорели, изглеждаха развалени. Бяха се развалили изведнъж, но това не беше всичко, бяха по-вкусни от преди. Огънят е красив, някой ден ще е и полезен, знам го…

Петък.Видях го за момент, понеделник вечерта, но само за миг. Надявах се да ме възнагради за естетиката, тъй като мислех и работех усилно. Но не му беше приятно, обърна се и ме остави сама. С други думи, му беше неприятно, опитах се да го убедя отново да не ходи отвъд Водопадите. Беше просто защото огънят събуди в мен ново чувство, съвсем ново, различно от любовта, скръбта и всички останали, които познавах — страха . То е ужасно! Не исках, да го откривам, развали щастието ми, направи ме слаба, трепереща, вкочанена. Но не можах да го убедя, Той не беше открил страха, все още, не можеше да ме разбере.