Сан Антонио - История на Франция

Берюрис беше атлетичен момък с известна склонност към изпълняване. По лицето му имаше белези, свидетелстващи за участието му в немалко битки и крамоли. Освен това Кловис неизменно го натоварваше с мисии от по-деликатен характер. Така няколко години преди това го бе изпратил в двора на свирепия Гондебауд, за да поиска от негово име ръката на Клотилда. Красивото младо момиче и без това страдаше при този си безжалостен чичо, който я бе направил сираче, убивайки родителите й, за да завземе трона…

Стъпка по стъпка Берюрис се озова зад олтара и прикова поглед в скъпоценната ваза, която Кловис му бе наредил да открадне. Тя наистина беше красива, а и се твърдеше, че по неведоми причини била и свещена. Та поради това Кловис й бе хвърлил око и бе натоварил Берюрис с щекотливата операция по обсебването й. И сега, ловко протягайки ръка, Берюрис я сграбчи за гърлото, със светкавично движение я пъхна под плаща си и след две секунди отново зае мястото си в редицата воини, приготвили се да приемат светото кръщение. Когато погледът му срещна този на Кловис, той спусна клепачи, известявайки по този начин на суверена си, че ударът е бил успешен.

Изведнъж нечий лакът го сръга в стомаха.

— На опашката като всички! — изръмжа воинът до него.

— Ама аз си бях тук! — изпротестира Берюрис.

— Като си бил тук, трябваше да си стоиш тук. Вече два часа чакаме да бъдем кръстени. Тъй че всеки да си пази реда, никакви привилегии!

Измежду чертите на характера на Берюрис не на последно място беше лесната избухливост.

— А как е сестра ти с пикаенето? Бистра ли е урината й?

Друг воин доля масло в огъня:

— Пинюсис е прав. Не е трябвало да напускаш мястото си. Сега иди на края на опашката!

— Я си затваряй устата! Да не мислиш, че можеш да бъдеш съдник само задето си участвал в битката при Толбиак?

Сред тълпата настъпи брожение. Негово високопреосвещенство Реми тропна с жезъла си, ехото от който отекна под сводовете.

Разтревожен от опасността да се злепостави пред духовенството още при влизането си в голямото християнско семейство, Кловис се приближи със строг поглед. След като се осведоми за причината на разпрата, той постанови, посочвайки на довереника си Берюрис края на дългата колона:

— Те са прави: застани на опашката и се отдай на благочестиви размисли!

Силна ярост обзе Берюрис пред тази черна неблагодарност на сюзерена му. Той ограбваше църквата, за да задоволи алчността на Кловис, а последният като възнаграждение го унижаваше пред всички. Това беше прекалено! И изгубвайки всякакво самообладание, той изрева:

— Тогава, кралю, наврете си това в гъза! Тъкмо моментът е удобен, защото е гол!

И в изстъплението си запокити в нозете на краля вазата, която се разби на множество парчета. Кловис побледня, прикова поглед в пръснатите в краката му парчета, после ги отмести към вкопчения в жезъла си потресен епископ. Беше ясно, че ако не предприемеше нещо решително, отношенията му с църквата щяха да се сговнят в самото начало. А това щеше да му докара и политически затруднения.

— Събери парчетата! — заповяда той отривисто на Берюрис.

Берюрис, който вече дълбоко съжаляваше за своето избухване, с разтуптяно сърце се наведе и засъбира парчетиите от злополучната ваза.

Тогава Кловис грабна меча си и не все пак без известно чувство на угризение отсече главата на клетия Берюрис, в която последната мисъл бе свързана с всевластието на универсалната мерзост.

— Е, Кловис, чак пък толкоз! — изпротестира по-скоро формално епископът, после с евангелска усмивка добави: — Признавам, че този крадец си го заслужаваше, но все пак беше от приближените ви и…

— Монсеньор — прекъсна го Кловис, — оттук насетне съм готов да направя всичко ради вярата Христова!

И той изтри окървавеното острие на меча си в туниката на покойния Берюрис, дваж клетник, тъй като, бидейки умрял, преди да бъде кръстен, душата му без съмнение бе отлетяла в пъкъла на езичниците. Единайсет воини, които вече бяха минали през светия обред, изнесоха тленните останки на Берюрис извън църквата и тъй като времето беше хубаво, а и те разполагаха с известно свободно време, по предложение на единия от тях, на име Мишелус Платинис, решиха да поиграят на протофутбол, служейки си за тази цел с главата на Берюрис, която така или иначе им беше подръка.

Така всъщност беше основан Реймският стадион.

По Грегоар дьо Тур