Сан Антонио - История на Франция

— Ей на туй се вика шафрантия! — възкликна Берю, но трудно бе да се определи дали с възхищение или с възмущение. — Ами онези, дето оставяли жените си тука, не са ли се страхували, че и те ще се разгонят? Ако и по нашите краища да е по-хладничко, знаеш, че такива случаи не са рядкост.

— Забравяш за пояса на целомъдрието, Демби. Тогава той бил масово прилаган. Рицарите го заключвали със специална ключалка и отнасяли ключа със себе си.

— Железните прашки, които рицарите слагали на дамите си, преди да отпердашат към светите места? Чувал съм за това. Ех, ако можех и аз да сложа такива на моята Берта! Лупам я и сутрин, и вечер, че понякога и нощем и все върти очи насам-натам… А когато съответния рицар го свитвали тюрбанлиите, какво ставало тогава?

— Историята мълчи и по този въпрос, както по много други.

— Ясно какво е ставало. Да свършиш живота си с ръждясал капан за вълци вместо с гащи, не е върхът на сладоледа. И кога светията Луи решил да се върне във Франция?

— Чак когато научил, че майка му ритнала камбаната.

— Хитро! И какво натворил, като се върнал?

— Основал публичните домове. 4 4 Което си е самата истина. (Бел. авт.)

— Ех, че свестен човек! — възкликна със затрогнат тон Берю. — Напълно разбирам защо са го направили светец! И после?

— После предприел още един кръстоносен поход — осмия поред. Но той приключил зле за него, защото умрял в Тунис.

— От какво?

— От чума. Но, Берю, накрая не мога да не спомена, че това било и времето на трубадурите, които начеват истинската френска култура.

— Какво правели те?

— Пишели изискани стихове. Най-вече за любовта. По памет мога да ти изрецитирам нещо:

— Ха! — възкликна Берю. — Че то и сега има трубадури! И то по-добри от едновремешните. Често пишат по стените на кенефите. Веднъж, докато пикаех, прочетох нещичко, което така ми хареса, че поостанах бая време вътре, за да го науча наизуст, въпреки че през цялото време отвън някакъв серсем ми играеше по нервите, като тропаше и крещеше, че бил имал диария. Слушай сега:

Тук реших, че е наложително своевременно да прекъсна изпадналия в поетичен транс Берю, който при това рецитираше прав, с единия крак изнесен напред, с патетично изпъната десница и вперен в незнайни далнини блеснал поглед. Нещо ми подсказваше, че научената от него поема е доста дълга.

— Дембо, много е хубаво това, което рецитираш, но нека го продължиш друг път. Напомням ти, че е глупаво от наша страна да удължаваме драговолно работното си време. Освен това утре имам да ти разказвам още по-интересни неща…

В един вестибюл на замъка „Понтоаз“, обитаван от Луи IX, жена му и височайшата му майка, лакеят Берюйе и конярят Пинюшон се бяха вглъбили в игра на зарове, когато изведнъж Берюйе прошепна тревожно:

— Кралят идва! Изчезвай!

И Пинюшон тутакси напусна помещението през една малка и почти незабележима вратичка в стената. Тъкмо в този момент се появи кралят. Беше облечен в тъмна роба и беше обул пантофи, а на главата му се мъдреше домашната му корона. Вместо скиптър държеше една клонка, която беше откършил от дъба по време на заседанието на Гражданския съд под него. Сега сегиз-тогиз се почесваше с нея с напрегнато изражение на лицето.

— О, Берюйе! — възкликна той и лицето му се разведри. — Радвам се, че виждам точно теб.

Светейшият крал харесваше този едър момък с бодър вид и широка усмивка.

Берюйе направи нисък поклон и зачака заповедите му.

Луи имаше притеснен вид и прочисти гърлото си, преди колебливо да каже:

— Виж какво, момчето ми, бих искал да имам един поверителен разговор с Нейно величество кралицата на Франция, но кралицата-майка не бива да узнае за това.

Берюйе беше в течение на зловредния контрол, упражняван от Бланш Кастилска върху интимните отношения между краля и жена му. Тъй че веднага се отзова по адекватен начин:

— Сир, ще бъда всечуващо ухо, всевиждащо око и предупредителна ръка!

Суверенът му подаде една кесия, пълна със златни монети. Той не само че не беше скъперник, но и беше щедър при проявите на вярност спрямо него. След това, поуспокоен, се вмъкна в покоите на съпругата си. Останал сам, лакеят преброи монетите. Подобна мисия му бе възлагана и друг път и ако плътската страст на краля към кралицата не стихнеше, опазил Бог, то скоро той, Берюйе, щеше да разполага с достатъчна сума, че да напусне службата си и да се върне в родното си село, където да отвори кръчма. Вече беше измислил и името на заведението: „Зад ключалката“. Защото при неговите бдения пред кралските покои неведнъж окото му беше хващало ечемик от плътния допир до ключалката на вратата им.