Ханс Андерсен - Галошите на щастието

— Аз хвърчех под сянката на зелени палми и цъфтящи бадемови дървета! — пееше канарчето. — Аз хвърчех с братята и сестрите си над чудни цветя и над огледално бистри езера. Аз виждах как в глъбините им се люлеят растения. Там има прекрасни папагали, които умеят да разказват смешни приказки.

— Туй са били все диви птици! — отвърна папагалът. — Без всякакво образование… Не, нека бъдем най-сетне хора! Но ти защо не се смееш? Ако госпожата и всички нейни гости се смеят при тия думи, струва ми се, че и ти би могла да се посмееш! Голям недостатък е да не умееш да цениш онова, което е смешно. Не, нека бъдем най-сетне хора!

— Ах! — продължаваше канарчето. — Помниш ли прекрасните момичета, които танцуваха под сянката на обсипаните с цвят дървета? Помниш ли сладките плодове и прохладния сок на дивите растения?

— О, да! — отвърна папагалът. — Но тук ми е още по-добре. Имам си хубава храна и се чувствувам като у дома си. Аз зная, че съм умна глава и туй ми е достатъчно. Не, нека бъдем най-сетне хора! Ти, както се изразяват хората, си поетична натура, аз пък имам основни познания и при това съм остроумен. Ти си гениална, но ти липсва разсъдък. Издигнеш си гласа и почнеш да вземаш високи ноти и току виж, захлупили те с кърпа. С мене туй никога не се случва — аз съм им по-скъп. Моята човка внушава почит у всички и езикът ми е остър. Не, нека бъдем най-сетне хора!

— О, моя топла, цъфтяща родино! — пееше канарчето. — Аз ще пея за твоите тъмнозелени гори, за твоите тихи заливи, дето клоните се целуват в прозрачната вода, аз ще пея за радостта на моите прекрасни братя и сестри, останали там, дето растат великолепните кактуси!

— Я остави, моля ти се, тоя плачлив тон! — рече папагалът. — По-добре измисли нещо весело, та да се посмеем. Смехът е признак на висше умствено развитие. Смее ли се някога кучето или конят? Не, те могат само да плачат. Смехът изобщо е присъщ само на човека. Ха, ха, ха! — разкиска се папагалът и изтърси своята любима шега: — Не, нека бъдем най-сетне хора!

— Клета сива северна птичко! — каза канарчето на чучулигата. — И ти си попаднала в плен! В твоите гори наистина е студено, но все пак там си била свободна. Бягай оттук! Виж, те са забравили да те заключат.

Писарят се покори несъзнателно, изхвръкна из клетката и седна върху нея. В същия миг през полуотворената врата се промъкна от съседната стая една котка със зелени искрящи очи и се хвърли върху него. Канарчето запърха из клетката, папагалът запляска с криле и закрещя:

— Не, нека бъдем най-сетне хора!

Смъртен ужас обзе нашия писар, той изхвръкна от прозореца и се понесе над покривите на къщите. Най-сетне умората го надви и той се спусна върху покрива на една къща, за да си отдъхне.

Съседното здание му се стори познато. Единият прозорец беше отворен, той влезе през него и се намери в собствената си стая. Там писарят кацна на масата.

— Не, нека бъдем най-сетне хора! — повтори той неволно думите на папагала и в същия миг се превърна отново в писар, само че сега седеше на масата. — Боже господи! — извика той. — Как ли съм попаднал тук, и то заспал? И какви неспокойни сънища сънувах. Ама че глупава история!

На следния ден рано сутринта, когато писарят лежеше още в постелята, някой похлопа на вратата му. Беше неговият съсед от същата къща — един млад богослов.

— Заеми ми твоите галоши! — каза той, като влезе в стаята. — В градината е много мокро, но слънцето свети великолепно: иска ми се да изпуша една лула на чист въздух.

Той обу галошите и слезе в градината, която имаше само две дървета: една ябълка и една слива. Но в големите градове дори и такава малка градинка се смята за голям разкош.

Богословът се разхождаше напред-назад по пътеката. Беше едва шест часът. Откъм улицата долетяха звуците на пощенския рог.

— Ах, колко хубаво е да пътуваш! — извика той. — Да, това е най-голямата наслада в живота! Това е заветната цел на моите стремежи. Само тогава би стихнала тревогата, която чувствувам вечно в гърдите си… Но затуй трябва да пътувам далече, далече! Да видя чудната Швейцария, Италия…

Да, добре, че галошите не обичаха да се бавят, иначе той би отишъл много далече — и за себе си, и за нас. И тъй той вече пътуваше из Швейцария, затворен в пощенската кола заедно с осем други пътници. Главата го болеше, болеше го и гърбът, а нозете му, стиснати в ботушите, бяха отекли. Той се намираше в състояние средно между сън и бдение. В десния му джоб лежеше една полица, в левия — паспорт, а в малката кожена торбичка на гърдите му бяха зашити няколко златни монети; затвореше ли в полудрямка очи, струваше му се, че изгубва някоя от тия скъпоценности: по гърба му полазваха тръпки и ръката му описваше триъгълник между двата джоба и гърдите, за да се увери, че съкровищата му стоят непокътнати. Над богослова в мрежата се люшкаха чадъри, бастуни и шапки, които му пречеха да се любува на хубавите местности. От време на време той виждаше по нещо и тогава сърцето му тананикаше четиристишието, което някога бе пял в Швейцария един познат нам поет, но което и досега още не е напечатано: