Артър Хейли - Свръхнатоварване

Дежурният лейтенант говореше по телефона с нощния управител на хотела:

— Имаме информация, че във вашия хотел са поставени бомби. Препоръчваме ви незабавно да се евакуирате. Полицията и пожарната команда са на път към вас.

Думата „препоръчваме“ бе използвана, тъй като полицията не беше оторизирана да дава заповеди за евакуация. Това трябваше да се реши от управата на хотела. За щастие нощният управител се оказа разбран човек.

— Ще пусна алармата — каза той — и нашият персонал ще е на ваше разположение за по-нататъшни заповеди.

Механизмът беше задействан. Оставаха неизвестни само отговорите на два жизненоважни въпроса. Първо: Дали бомбите ще избухнат в 3,00? Второ: Ако се предположи, че избухнат, ще бъде ли опразнен хотелът за оставащите тридесет и шест минути.

Напрежението щеше да бъде краткотрайно, понеже беше малко времето, което щеше да донесе отговор на въпросите.

Нанси си помисли, че е направила достатъчно за човечеството и сега вече може да се върне към професионалните си задължения.

Тя се приготви да излиза, но преди да го стори, се обади на нощния редактор на „Икзаминър“ и му разказа накратко историята. Той задаваше допълнителни въпроси с нарастващ ентусиазъм при мисълта, какъв материал щеше да излезе от това.

— Аз отивам в хотела — каза му Нанси — и след това се връщам да пиша материала.

Не беше нужно да пита за фотографите, защото беше сигурна, че всички те щяха да бъдат изпратени пред хотела на минутата.

— Сетих се и още нещо — продължи тя. — Двете касети са още у мен, но ще трябва да разкажа за тях на полицията. Сигурно е, че ще ги конфискуват като веществени доказателства, затова, преди да стане това, ние трябва да направим презапис.

Те се уговориха куриер да я чака пред хотела, да вземе касетите и да ги занесе в студиото на редакцията.

Когато Нанси хвана дръжката на входната врата, за да излезе по посока на хотела, тя се сети за още нещо. Втурна се към телефона и набра номера на хотел „Христофор Колумб“. Когато дежурната телефонистка се обади, Нанси каза:

— Стаята на Нимрод Голдман, моля.

Ним сънуваше някакъв необичаен кошмар: една по една електростанциите излизаха от строя, докато най-накрая остана само Ла Миссион №5. Както се случи миналото лято, когато загина Уолтър Талбот, датчиците на Ла Миссион в контролния център започнаха да подават тревожни сигнали — святкащи лампички и звън. В един момент лампичките изгаснаха, но звъненето продължаваше. Ним се събуди и осъзна, че звъни телефонът. Все още сънен, той се протегна и вдигна слушалката.

— Голдман, ти ли си?

Сънено той отговори:

— Да…

— Нанси Молино се обажда. Чуй ме сега…

— Коо… й?

— Нанси Молино, глупак такъв!

— Абе, Молино, ти не знаеш ли кое време е?

— Млъкни и ме слушай! Голдман, събуди се и се концентрирай. Ти и семейството ти сте в голяма опасност. Повярвай ми…

— Изобщо нямам такова намерение… — започна той, но когато се сети за вчерашната й статия, спря потока от думи.

— Голдман, изведи веднага семейството си от този хотел, защото има бомби в него. Бързо!

— Това да не е някоя лоша шега… Защото, ако е…

— Изобщо не е шега — гласът на Нанси звучеше умолително. — О, повярвай ми за бога! Тези копелета от „Приятели на свободата“ са сложили бомби в хотела и са ги замаскирали като пожарогасители!

Споменаването на „Приятели на свободата“ окончателно го убеди. В този миг той си спомни, че му бе направило впечатление, че хотелът е препълнен с пожарогасители.

— Ами другите хора?

— Всеки момент ще пуснат сирената! Вървете!

— Добре!

— Ще се видим пред хотела — каза Нанси, но Ним не я чу. Той вече бе затворил телефона и будеше Рут.

След броени минути те излизаха от апартамента, все още по пижами. Ним се втурна към евакуационното стълбище, тъй като се опасяваше, че асансьорите можеха да заседнат някъде между етажите. В момента, в който те тръгнаха надолу по стълбите, отвън долетя воят на сирените, приближаващи се към хотела.

След малко се задейства и вътрешната сирена на хотела.

Евакуацията на обитателите на хотела протичаше спокойно и планомерно. Полицията и пожарните команди преминаваха по всеки етаж, тропаха по вратите и викаха, подканяха хората, ако се налагаше, заповядваха да излизат и ги насочваха към евакуационното стълбище Служителите на хотела отваряха стаите, от които не бе получен отговор, с резервните ключове, за да се убедят, че вътре не е останал никой. През цялото време сирените на хотела продължаваха да вият.