Артър Хейли - Колела

Макар и да знаеше, че времето работи срещу него, Роли чакаше. Знаеше, че рано или късно благоприятната възможност ще се появи. Което се оказа вярно.

В петък, последния работен ден на седмицата, той отново беше изпратен да намества двигатели върху шаситата. Беше в екип заедно с възрастен работник, който управляваше малкия кран за спускане на моторите, а на съседното работно място стоеше онзи с африканската прическа.

— Човече, ей, човече! — повика го младият негър в една от почивките за закуска. — Усещам как нещо ме сърби! Няма ли да ни уредиш още някоя почивка?

Той шляпна Роли по рамото, а останалите избухнаха в смях. Някой го блъсна и от другата страна. Може би това беше проява на приятелски чувства, но Роли едва не падна от силата на ударите.

Един час по-късно се появи дългоочакваният шанс. Продължавайки да си върши работата, Роли Найт внимателно наблюдаваше действията на своите съседи, които, макар и с някои отклонения, бяха, общо взето, схематични.

Всеки двигател се насочваше към леглото си чрез система от вериги и и макари, които се управляваха от малко табло с три бутона, окачено на подвижен панел. На всеки от тях, според предназначението му, беше написано „горе“, „стоп“, „долу“. Панелът беше свързан с висящ над конвейера дебел кабел. Обикновено бутоните натискаше възрастният му колега, но и Роли знаеше да работи с тях.

Третият член на екипа — в случая работникът с африканската прическа — постоянно се местеше между двамата и оказваше помощ на онзи от тях, който се нуждаеше от нея.

Макар че екипът работеше с голяма бързина, двигателите се спускаха в леглата бавно и внимателно, а преди окончателното им освобождаване от куките всеки гледаше ръцете му да са по-далеч.

При насочването на поредния двигател се случи малка неприятност — стърчащите от него гумирани проводи за бензин и въздух се заплетоха в предната част на шасито. Подобни неща се случваха често и тогава работникът с африканската прическа се мушкаше под колата да оправи заплетените проводи. Така направи и сега, а Роли и възрастният работник го изчакваха отстрани.

Роли, който внимателно следеше развоя на събитията, направи малка крачка встрани и с небрежен жест натисна бутона с надпис „долу“. В следващата секунда се разнесе тежък тътен, който оповести на всички, че половинтонният двигател в комплект със скоростна кутия е легнал на мястото си. Роли пусна бутона и все така небрежно се отстрани.

За някаква хилядна част от секундата работникът с африканската прическа замря, а очите му с недоверие и ужас гледаха ръката, чиито пръсти останаха под двигателя. След това изкрещя — и пак, и пак, — един разкъсващ душата вопъл на болка и ужас, който погълна всички останали шумове. Хората, работещи в радиус от петдесет метра наоколо, прекъснаха работата си и запротягаха шии. Воплите продължиха да изпълват халето. Някой се сети да натисне алармения бутон за спиране на конвейера, а друг — бутона с надпис „горе“, в резултат на което двигателят отново увисна във въздуха. С отлепянето на масивното желязо от шасито виковете на пострадалия се усилиха, а околните с ужас гледаха пихтиестата маса от кости и кръв, която само преди секунди беше здрава и нормална човешка ръка. Коленете на пострадалия се подгънаха и двама работници подхванаха политналото му тяло. Лицето на нещастника беше сгърчено от болка, а напуканите му устни, от които продължаваха да се изтръгват диви, животински стенания, бяха облени от горещи сълзи. Трети работник с посивяло лице се пресегна и внимателно издърпа смазаната ръка. Част от плътта остана по леглото на двигателя. Почистиха остатъците и конвейерът отново тръгна.

Пострадалия oтнecoxa на носилка. Виковете му постепенно заглъхнаха под въздействието на морфина, който незабавно му инжектира извиканата по спешност сестра от медицинската служба. Тя обви пострадалата ръка с временна превръзка и докато се движеше край носилката към чакащата навън линейка, цялата стана в кръв.

Никой от работниците не гледаше към Роли.

Няколко минути по-късно, по време на една от почивките, на местопроизшествието се появи Франк Паркланд, придружен от човека, който отговаряше за охраната на труда в завода. Двамата започнаха да разпитват очевидците, а малко по-късно към тях се присъедини и един представител на профсъюза.

— Какво точно се случи? — искаха да знаят те.

Оказа се, че никой нищо не е видял. Всички твърдяха, че в момента на нещастието са гледали в друга посока.