Артър Хейли - Колела

В залата се разнесе добродушен смях.

— Все пак ми се иска да ви оставя в наследство една своя мисъл — продължи Нолан Фрайдхайм. — Още от самото начало бях против производството на тая кола, а и сета съм на същото мнение. Някои части от нея, особено външният й вид, направо обиждат представата ми за съвременен автомобил. Но дълбоко в душата си — там, където се раждат правилните решения на мнозина от нас, чувствувам, че именно тази кола ще завладее пазара, като й дойде времето. — Шефът по техническото изпълнение, се надигна да подаде чашата си за нова порция кафе и приключи: — Вътрешното ми чувство казва „да“. По мое мнение програмата „Фарстар“ трябва да бъде приета!

— Благодаря ти, Нолан — промълви председателят на дирекционния съвет. — И аз изпитвах същите чувства, но ти съумя да ги изразиш съвършено точно!

Към одобрителните гласове в залата се присъедини и този на президента на компанията. В резултат само след броени минути официалното решение на съвета зае мястото си в протокола: зелена светлина пред проект „Фарстар“!

Адам се почувствува странно празен. В душата му нямаше нищо. Целта беше постигната, а следващото решение щеше да бъде негово и на никой друг.

От последната седмица на август насам Роли Нант живееше в постоянна тревога.

Тя се породи в стаичката на чистачите, където Лирой Колфакс уби с ножа си единия oт инкасаторите на автоматите за закуски, докато другият остана да лежи на пода в несвяст редом до майстора Франк Паркланд. По време на паническото им бягство през една от оградите ужасът му продължаваше да се засилва. Оградата беше висока, от гъсто наредена бодлива тел, и те взаимно си помагаха при изкачването й, тъй като отлично съзнаваха, че излязат ли през някой от порталите, неизбежно ще ги запомнят и разпознаят.

Роли лошо набоде ръката си на телта, а Големия Руф се спъна и тежко падна. От този момент нататък той ходеше с усилие и силно куцаше. Въпреки премеждията четиримата успяха да напуснат безпрепятствено заводската територия, след което се разделиха и внимателно заобикаляйки осветените зони, се събраха отново на един от служебните паркинги, където Големия Руф беше оставил някаква кола. Зад волана седна Татето, тъй като глезенът на Руф бързо се поду и целият му крак се схвана. От паркинга се измъкнаха със загасени светлини, които включиха едва след като се озоваха на шосето.

Всичко зад гърба им изглеждаше нормално. По нищо не личеше, че в завода е вдигната тревога.

— Ох, ох… — нервно изпъшка зад волана Татето. — Каква стана тя бе, хора! Ако всичко ни се размине, ще пощурея от радост!

— Още нищо не ни се е разминало! — изръмжа от задната седалка Големия Руф.

С омаслен парцал върху кървящата си ръка, седнал отпред до Татето, Роли си даваше сметка, че думите на Руф са чиста истина.

Въпреки че падна лошо, Големия Руф не изпусна двете завързани с верига торби и успешно ги прехвърли зад оградата. Другите две пренесе Лирой Колфакс. Двамата разпориха торбите с нож и изсипаха сребърните монети върху седалката, след което ги прехвърлиха в книжни кесии. На магистралата, малко преди да влязат в града, Колфакс и Големия Руф изхвърлиха пробитите чували през прозореца.

Стигнаха в гетото без никакви произшествия. Зарязаха колата в една задънена уличка и се разпръснаха. Малко преди да се разделят, Големия Руф ги предупреди:

— Помнете, че трябва да се държим така, сякаш нищо не се е случило. Ако сме твърди, никой не може да докаже, че тая вечер сме били в завода. Тъй че утре всички да са на работа както обикновено. — Изгледа ги поред с тежкия си поглед и добави: — Ако някой не дойде, ченгетата моментално ще ни подушат!

— Май ще е по-умно, ако духнем — замислено продума Лирой Колфакс.

— Заклевам се, че лично ще те намеря и ще те очистя, ако направиш това! — гневно избухна Големия Руф. — Точно както ти очисти оня нещастник и ни накисна всичките!

— Няма да бягам! — намръщено възрази Колфакс. — Само си го помислих!

— Избягвай да мислиш! Вече доказа, че нямаш капка мозък в главата си!

Колфакс замълча.

Роли не каза нито дума но също му се искаше да изчезне. Ала къде? Каквото и да мислеше, нямаше къде да се скрие. Изпита усещането, че животът му изтича подобно на кръвта от наранената му ръка. После си спомни, че веригата от събития, довела го до тази нощ, беше започнала преди повече от година — в онази вечер, когато дебелото бяло ченге го предизвика, а чернокожият му колега му даде картичката с адреса на агенцията за набиране на работна ръка. Очевидно направи груба грешка, като отиде на този адрес Но дали все пак беше така? Ако не се беше случило това, сигурно нещо друго щеше да се стовари върху главата му.