Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

В модерния свят обаче вероятността да бъдат сменени или да рухнат е много голяма. Така че в средата на 90-те години централният проблем е свързан с вероятните алтернативи:кой или какво ще ги наследи? Към средата на 90-те години почти във всяка страна най-вероятният наследник на съществуващия режим е ислямистки.

През 70-те и 80-те години вълна на демократизация заля света, обхващайки няколко десетки страни. Тази вълна оказа известно въздействие върху ислямските общества, но то бе ограничено. Докато демократичните движения набират скорост и вървят към властта в Южна Европа, Латинска Америка, по източноазиатската периферия и в Централна Европа, ислямистките движения също набират скорост в мюсюлманските страни. Ислямизмът е функционалният заместител на демократичната опозиция срещу авторитаризма в християнските общества и до голяма степен е продукт от сходни причини:

социална мобилизация, загуба на легитимност за действие от страна на авторитарните режими и променяща се международна среда, включително повишение на цените на петрола, което в мюсюлманските страни стимулира по-скоро ислямистката, отколкото демократичната тенденция.

Свещеници, пастори и светски религиозни групи играят основна роля в противопоставянето срещу авторитарните режими в християнските общества, докато улемите, мюсюлманските духовници и ислямистите играят сравнима опозиционна роля в мюсюлманските страни. Папата беше важен фактор за премахване на комунистическия режим в Полша, аятолахът — за свалянето на режима на шаха в Иран.

През 80-те и 90-те години ислямистките движения доминират, а често и монополизират опозицията срещу правителствата в мюсюлманските страни. Тяхната сила до известна степен е функция от слабостта на алтернативните източници на опозиция. Левичарските и комунистическите движения бяха дискредитирани и след това силно разклатени от рухването на Съветския съюз и на световния комунизъм. Либерални и демократични опозиционни групи съществуват в повечето мюсюлмански общества, но обикновено те включват ограничен брой интелектуалци и хора със западни корени или със западна ориентация. С малки изключения либералните демократи не успяха да получат стабилна народна подкрепа в мюсюлманските общества, като дори и ислямският либерализъм не успя да пусне корени там. Фуад Аджами отбелязва: „Да се пише за либерализъм или за буржоазна традиция в мюсюлманските общества означава да се пише некролог на хора, поставили си непосилни задачи и претърпели провал.“ 183Всеобщият неуспех на либералната демокрация да пусне корен в мюсюлманските общества е непрекъснато и повтарящо се явление в продължение на столетието, започващо от края на XIX в. Поне отчасти този провал се крие в негостоприемността на ислямската култура и общество към либералните концепции на Запада.

Успехът на ислямистките движения в овладяването на опозицията и в утвърждаването им като единствена жизнеспособна алтернатива на съществуващите режими до голяма степен е подпомогнат от политиката на тези режими. По едно или друго време в хода на Студената война много правителства, включително тези на Алжир, Турция, Йордания, Египет и Израел, насърчават и подкрепят ислямистите като контрапункт на комунистите или на враждебни националистически движения. Най-малкото до войната в Персийския залив Саудитска Арабия и други страни от региона осигуряват масирана финансова подкрепа на мюсюлманското братство и на ислямистки групировки в редица държави. Способността на ислямистките групи да овладеят опозицията се усилва и от потискането на светските опозиционни движения от страна на правителствата. Като цяло силата на фундаменталистките движения варира обратно пропорционално на силата на светските демократически или националистически партии и е по-ограничена в страни като Мароко и Турция, допускащи известно многопартийно съперничество за разлика от страни, които потискат всякаква форма на опозиция. 184Светската опозиция обаче е много по-уязвима за репресии от религиозната. Последната има възможност да действа посредством и под прикритието на цяла мрежа от джамии, организации за социално подпомагане, фондации и други мюсюлмански институции, върху които държавата не може да yпражнява натиск. Либералните демократи нямат такова прикритие и следователно са много по-лесно контролируеми или попадащи под ударите на държавата.

Опитвайки се да овладеят разрастването на ислямистките тенденции, правителствата разширяват религиозното образование в държавните училища, които често се оказват под влиянието на ислямистки идеи и на учители с ислямистки убеждения, и увеличават финансовата си подкрепа за религията и за религиозните образователни институции. Тези действия отчасти демонстрират ангажираността на държавата с исляма, а чрез финансиране тя разширява контрола си върху ислямските институции и ислямското образование. Същевременно обаче тези мерки водят до възпитаването на огромна маса студенти и други граждани в ценностите на исляма, което ги прави по-открити към ислямистките лозунги, и подготвят образовани хора да работят за постигане на ислямистките цели.