Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Политиката на отхвърляне, кемализмът и реформаторството се основават на различни предпоставки относно възможното и желаното. За политиката на отхвърляне и модернизацията, и позападняването са нежелателни, като изглежда възможно и двете да бъдат отхвърлени. За кемализма както модернизацията, така и позападняването са желани, като второто е неизбежно за постигането на първото. От гледна точка на реформаторството модернизацията е желателна и възможна, без да се върви към съществено позападняване, което е нежелателно. В този смисъл са налице конфликти между политиката на отхвърляне и кемализма относно желателността на модернизацията и на позападняването, както и между кемализма и реформаторството относно това дали може да се постигне модернизация без позападняване.

На диаграма 3.1 са представени тези три направления. Привърженикът на политиката на отхвърляне ще остане на точка А; кемалистът ще се придвижи по диагонала към точка В, реформаторът би се придвижил по хоризонталата към точка С. По каква траектория се движат обаче в действителност обществата? Очевидно всяко незападно общество следва свой собствен курс на развитие, който може да се различава съществено от трите парадигмални линии. Мазруи дори твърди, че Египет и Африка са се придвижили към точка D чрез „болезнен процес на културно позападняване, без техническа модернизация“. Доколкото реакциите на незападните общества към Запада изобщо включват някакъв модел на модернизация и на позападняване, ще се окаже, че той е разположен по кривата А — Е. Първоначално позападняването и модернизацията са тясно свързани, като незападното общество абсорбира съществени елементи от западната култура и бавно се придвижва към модернизация. С нарастване на темповете на модернизация обаче темповете на позападняване спадат и местната култура преживява процес на възраждане. По-нататъшната модернизация променя цивилизационното равновесие на силите между Запада и незападните общества и засилва обвързаността на последните с местната култура. И така, на ранните етапи на промяната позападняването подпомага модернизацията. На по-късните етапи модернизацията довежда до оттегляне от позападняването и до възраждане на съответната местна култура по два начина. На социетално равнище модернизацията засилва икономическата, военната и политическата мощ на обществото като цяло и насърчава хората от това общество да се доверяват на своята култура и да бъдат настъпателни в културно отношение. Нa индивидуално равнище модернизацията поражда усещане зa отчуждаване и за аномия, доколкото традиционните връзки и социалните отношения се разпадат, и води до кризи на идентичността, на които религията дава отговор. Тази каузална верига е представена на диаграма 3.2.

#########

Диаграма 3.2. Модернизация и културно възраждане

Общество нараснала икономическа, военна и политическа сила културно и религиозно отчуждение и криза възраждане на идентичността

Очертаният хипотетичен общ модел съответства на социалнонаучната теория и на историческия опит. Разглеждайки подробно наличната информация около „хипотезата за инвариантността“, Райнер Баум заключава, че „непрекъснатият стремеж на човека да се домогне до значим авторитет и до значима лична автономия се проявява по културно различни начини. В това отношение не се забелязва склонност към хо-могенизиращ различните култури свят. Вместо това изглеж-да да е налице инвариантност на моделите, развили свои характерни форми през историческите и ранномодерните етапи на развитие“ 104. Теорията за заимстването, разработена най-вече от Фробениус, Шпенглер и Боузман, акцентира върху степента, в която цивилизациите реципиенти селективно заимстват елементи от други цивилизации, като ги адаптират, трансформират и асимилират, осигурявайки оцеляването на основните ценности или paideuma на собствената си култура. 105Почти всички незападни цивилизации по света са съществували поне хиляда години, а в редица случаи и ня-колко хилядолетия. Те оставят различни свидетелства за заимстване от други цивилизации в името на собственото си оцеляване. По всеобщо мнение на историците проникването на будизма в Китай от Индия не довежда до „поиндийчването“ на Китай. Китайците приспособяват будизма към своите цели и потребности. Китайската култура си е останала китайска. Досега китайците последователно са проваляли всички усилия на Запада да ги християнизира. Ако в даден момент те допуснат християнството в Китай, можем да очакваме то да бъде асимилирано и адаптирано по такъв начин, че да стане съвместимо с основните елементи на китайската култура. По същия начин арабите мюсюлмани възприемат, оценяват и използват своето „елинско наследство предимно за утилитарни цели. Доколкото проявяват интерес предимно към заимстването на определени външни форми или технически аспекти, те са наясно как да се отърсят от онези елементи на гръцкото мислене, които биха били в противоречие с «истината», определена от основните норми и предписания на Корана“ 106. Япония следва същия модел. През VII в. Япония внася китайската култура и „по собствена инициатива, без никакъв икономически или военен натиск“ осъществява преход към по-висока цивилизация. „През следващите векове периодите на относителна изолация от влиянието на континентален Китай, по време на които вече заимстваните еле-менти се подлагат на оценка и полезните биват асимилирани, се редуват с периоди на подновяване на контактите и на нови културни заимствания.“ 107През всички тези етапи японската култура запазва характерните си особености.