Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

В края на 80-те и в началото на 90-те години американските отношения с Китай също стават все по-антагонистични. Конфликтите между двете страни, заяви Дън Сяопин през септември 1991 г, представляват „нова студена война“, фраза, която китайската преса често повтаря. През август 1995 г. правителствената агенция по печата декларира, че „китайско-американските отношения се намират на най-ниската си точка, откакто двете страни са установили дипломатически отношения помежду си“ през 1979 г. Китайски политици редовно говорят за намеса във вътрешните работи на Китай. През 1992 г. в документ за служебно ползване на китайското правителство се твърди: „Трябва да подчертаем, че след като останаха единствената свръхсила в света, Съединените щати cе втурнаха да налагат нова хегемония и да провеждат политика на силата, но тъй като тяхното могъщество е в относителен упадък, съществуват граници, които те не могат да прекрачат.“ През август 1995 г. президентът Цзян Цзъмин заяви: „Западните враждебни сили нито за миг не са се отказали от своя план да позападнят и да «разделят» нашата страна.“ Към 1995 г. е налице широк консенсус между китайските политици и учени, че Съединените се опитват „да разделят териториално Китай, да го подчинят политически, да го oгpaничават стратегически и да го разстроят икономически.“ 332

Подкрепящите тези обвинения свидетелства са налице. Съединените щати разрешиха на президента на Тайван Ли да посети САЩ, продадоха 150 самолета Ф-16 на Тайван, провъзгласиха Тибет за „окупирана суверенна територия“, заклеймиха Китай за нарушаване на човешките права, не позволиха Пекин да поеме домакинството на олимпийските игри през 2000 г., нормализираха отношенията си с Виетнам, oбвиниха Китай, че изнася за Иран компоненти за химически оръжия, наложиха му търговски санкции за продажбата на ракети на Пакистан и го заплашиха с допълнителни икономически санкции, като същевременно блокираха приемането му в Световната търговска организация. Всяка от двете страни обвинява другата в непочтеност: според американците Китай нарушава споразумението за износ на ракети, за правото на интелектуална собственост и за затворническия труд; според китайците Съединените щати нарушават международни споразумения, разрешавайки на президента на Тайван да посети САЩ и продавайки на Тайван изтребители, снабдени с авангардна електроника.

В Китай най-значимата група с антагонистични възгледи спрямо Съединените щати са военните, които очевидно редовно оказват натиск върху правителството за възприемане на по-твърда линия към Съединените щати. Както се твърди, през юни 1993 г. сто китайски генерали са изпратили писмо до Дън Сяопин, оплаквайки се от „пасивната“ политика на правителството към Съединените щати и от неспособността му да се противопостави на опитите на САЩ да „изнудват“ Китай. През есента на същата година поверителен документ на китайското правителство резюмира основните причини от гледна точка на военните за конфликт със Съединените щати: „Тъй като Китай и Съединените щати отдавна са в конфликт помежду си по различни въпроси на идеологията, со-циалните системи и външната политика, се оказва невъзможно фундаментално подобряване на китайско-американските отношения.“ След като американците смятат, че Източна Азия ще стане „сърцето на световната икономика… Съединените щати не могат да толерират могъщ противник в Източна Азия“ 333. Към средата на 90-те години официални китайски представители и агенции редовно обрисуват Съединените щати като враждебна сила.

Нарастващият антагонизъм между Китай и Съединените щати се стимулира отчасти от вътрешната политика на двете страни. Също както в случая с Япония информираното американско обществено мнение е разделено. Много фигури от висшето общество настояват за конструктивни ангажименти с Китай, за разширяване на икономическите отношения и за въвличането на Китай в така наречената общност на нациите.

Други изтъкват потенциалната заплаха, която представлява Китай за американските интереси, заявяват, че помирителните действия спрямо Китай водят до негативни резултати и настояват за политика на категорично сдържане. През 1993 г. американското обществено мнение поставя Китай на втоpo място след Иран като страна, представляваща най-голяма заплаха за САЩ. Американските политици често залагат на символични жестове като посещението на президента Ли в Корнелския университет и срещата на Клинтън с Далай Лама, които предизвикват яростта на китайците, като съще-временно съветват администрацията да пренебрегне въпроса за правата на човека в интерес на икономиката, както в случая с продължаването на статута на най-облагодетелствана нация. Що се отнася до китайската страна, правителството се нуждае от нов враг, за да подплати призивите си към китайски национализъм и да легитимира властта си. Тъй като борбата около наследяването на властта се проточи, политическото влияние на военните нарасна, а президентът Дзян и другите претенденти за властта на Дън, не можеха да си позволят да бъдат толерантни при отстояване на китайските интереси.