Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Засилващите се антизападни настроения в мюсюлманския свят имат своя паралел на Запад в нарастващото безпокойство от ислямската заплаха, предизвикано предимно от мюсюлманския екстремизъм. На исляма се гледа като на източник на разпространение на ядрено оръжие и на тероризъм, а от страна на Европа — и като на източник на нежелани мигранти. Това безпокойство се споделя както от обществеността, така и от лидерите. Така например в проведено през ноември 1994 г. изследване на общественото мнение дали „ислямското възраждане“ представлява заплаха за интересите на Съединените щати в Близкия изток, 61% от извадка от 35 000 американци, интересуващи се от външна политика, отговарят с „да“, а само 28% отговарят отрицателно. Една година преди това, отговаряйки на въпроса коя държава представлява най-голяма заплаха за Съединените щати, американците посочват на първите три места Иран, Китай и Ирак. Запитани през 1994 г. кои са „най-големите заплахи“ за Съединените щати, 72% от населението и 61% от водещите политици в сферата на външната политика посочват „paзпространението на ядрените оръжия“, а 69% от населението и 33% от политиците посочват международния тероризъм — и двата проблема са свързани с исляма. В допълнение към това 33% от населението и 39% от лидерите виждат заплаха в евентуалната експанзия на ислямския фундаментализъм.

Подобни нагласи демонстрират и европейците. Taка например през пролетта на 1991 г. 51% от французите твърдят, че основната заплаха за Франция идва от Юга, а само 8% смятат, че тя идва от Изтока. И четирите държави, от които французите най-много се опасяват, са мюсюлмански: Ирак — 52%; Иран — 35%; Либия — 26% и Алжир — 22%. 318Западните политически лидери, включително германският канцлер и френският премиер, изразяват сходно безпокойство, а генералният секретар на НАТО декларира през 1995 г., че ислямският фундаментализъм е „опасен поне толкова, колкото комунизмът“ е бил опасен за Запада, а един „високопоставен член“ на Клинтъновата администрация сочи исляма като глобалния съперник на Запада. 319

След почти пълното изчезване на военната заплаха от Изток планирането в НАТО е ориентирано все повече и повече към потенциалните заплахи от Юга. „Южният вал“, отбелязва през 1992 г. един американски военен наблюдател, заменя Централния фронт и „бързо се превръща в новата фронтова линия на НАТО“. За да посрещнат тези заплахи от Юга, южните страни-членки на НАТО — Италия, Франция, Испания и Португалия — започнаха да осъществяват съвместно военно планиране и операции, като същевременно привлякоха пра-вителствата от Магреба за консултации по начините за противопоставяне на ислямските екстремисти. Освен това тези потенциални заплахи дават основание за продължаването на значително американско военно присъствие в Европа. „Макар въоръжените сили на САЩ в Европа да не са панацея за проблемите, пораждани от фундаменталисткия ислямизъм — коментира един бивш американски висш държавен служител, — тези сили се отразяват съществено на военното планиране в тази зона. Спомняте ли си успешното разгръщане на американски, френски и британски войски от Европа в Пер-сийския залив през 1990–1991 г.? Хората от този регион си го спомнят!“ 320При това, би могъл да добави той, те си го спомнят със страх, негодувание и омраза.

Като се имат предвид доминиращите усещания, които мюсюлманите и хората от Запада имат едни за други, плюс възхода на ислямския екстремизъм, едва ли трябва да се учудваме, че след Иранската революция от 1979 г. между ис-ляма и Запада се създаде ситуация на междуцивилизационна квазивойна. Това е квазивойна по три причини. На първо място, в сражение са въвлечени не целият ислям срещу целия Запад. Две фундаменталистки държави (Иран и Судан) и три нефундаменталистки (Ирак, Либия и Сирия) плюс широка гама от ислямистки организации, с финансовата подкрепа на други мюсюлмански страни като Саудитска Арабия, се сражават със Съединените щати, а понякога и с Англия, Франция и други западни държави и групи, като цяло също с Израел и изобщо с евреите. На второ място това е квазивойна, защото, ако изключим войната в Персийския залив от 1990–1991 г., тя се води с ограничени средства: тероризъм — от едната страна и въздушни сили, прикрити действия и икономически санкции — от другата. На трето място, това е квазивойна, защото въпреки че насилието е трайно, не е непрестанно. То се изразява в периодични действия на едната страна, които провокират ответни реакции на другата. Въпреки всичко квазивойната си е война. Дори ако изключим десетките хиляди избити иракски войници и цивилни по време на бомбардировките на Запада през януари-февруари 1991 г., броят на другите жертви и пострадали също възлиза на хиляди, при това този брой може да се разпредели почти равномерно в годините след 1979 г. Много повече хора от Запада бяха убити в тази квазивойна, отколкото по време на „истинската“ война в Персийския залив.