Франк Хърбърт - Бог-император на Дюна

— Господарю… ако съм излъгал, не съм го знаел.

— Добре, може би има нещо вярно. Но виждам, че те е страх и няма да говориш.

Икономът почувства, че започва да трепери. Бог-Императора бе изпаднал в едно от най-ужасните си настроения — във всяка негова дума се таеше голяма заплаха.

— Боиш се от върховната власт на съзнанието над всичко — каза Лито, — при това с пълно право. Прати ми веднага Хви!

Монео мигом се завъртя и влетя в голямата къща. Влизането му беше все едно в кошер. Само за секунди Говорещите с риби се озоваха около Царската кола. Придворните занадничаха от прозорците на дома за гости, наизлязоха и застанаха под дългите стрехи, без да посмеят да се приближат до него. В противовес на тяхната възбуда Хви се показа от широкия централен вход, прекоси скритото в сянка пространство и бавно приближи към Лито с вдигната брадичка и поглед, търсещ лицето му.

Той почувства как се успокоява, загледан в нея. Беше облякла златиста празнична рокля, която никога преди не бе виждал: обточена със сребърен кант и нефрит около врата и маншетите на дългите ръкави. Подгънатият край на роклята, почти докосващ земята, беше плътно избродиран в зелено с тъмночервена назъбена линия.

Усмихваше се, когато застана пред него.

— Добро утро, обич моя — заговори тихо тя. — С какво си разстроил толкова силно горкия Монео?

Успокоен от присъствието и гласа й, Лито също се усмихна.

— Постарах се да направя това, което винаги съм искал. Приведох нещата в действие и постигнах нужния ефект.

— Без съмнение. Той пошушна на Говорещите с риби, че си разгневен и в ужасно настроение. Любими, наистина ли си такъв?

— Само за онези, които отказват да живеят в съзвучие със собствените си сили.

— О, да — тя се завъртя, за да му демонстрира новата си рокля. — Харесва ли ти? Твоите гвардейки ми я дадоха. Сами я окичиха и украсиха.

— Обич моя — рече той с предупредителна нотка в гласа си, — говориш за украса! Следва ли да се разбира като подготовка за жертвоприношение?

Тя приближи до края на колата и се облегна на нея непосредствено под лицето му с насмешливо-сериозно изражение на устните, преди да запита:

— Е, тогава ще ме принесат ли в жертва?

— Някои с удоволствие биха го направили.

— Но ти няма да им позволиш.

— Съдбите ни са свързани — каза той.

— Значи, няма от какво да се страхувам — тя се пресегна и докосна една от неговите ръце, покрити със сребриста кожа, но мигновено се отдръпна, когато видя, че пръстите му започват да треперят.

— Прощавай, любими. Забравям, че сме свързани духовно, не и с плътта си.

Кожата от пясъчни твари продължаваше да потръпва от допира й.

— Влагата във въздуха ме прави извънредно чувствителен — оправда се той.

Тръпките постепенно изчезнаха.

— Отказвам да съжалявам за онова, което не може да бъде — пошепна иксианката.

— Хви, бъди силна, защото душата ти е и моя.

Тя се обърна при шума, дошъл откъм дома за гости.

— Монео се връща. Любими, моля те, не го плаши.

— Той също ли ти е приятел?

— Да, по стомах. И двамата обичаме кисело мляко.

Лито още се смееше, когато икономът спря до Хви. Осмели се едва-едва да се усмихне, хвърляйки озадачен поглед към нея. Държанието му изразяваше благодарност и известна сервилност; предназначени досега за Лито, той ги предоставяше и на бъдещата му съпруга:

— Наред ли е всичко, лейди Хви?

— Да, благодаря, Монео.

— Когато дойде времето на стомаха — каза Лито, — приятелствата по стомах трябва да се поддържат грижливо. Е, да тръгваме. Туоно ни очаква.

Майордомът се обърна и с висок глас подаде команди към Говорещите с риби и към придворните. Лито отново се усмихна закачливо на Хви.

— Нали изпълнявам успешно, макар и в собствен стил ролята на нетърпелив младоженец?

С лек скок тя стъпи на пода на колата, хванала с ръка полите на дрехата си. Едва след като се настани удобно на своята седалка, а очите й се оказаха на едно равнище с тези на Лито, младата жена му отговори, но така че никой друг да не я чуе:

— Обич на душата ми, научих още една от твоите тайни.

— Разтвори устни и я пусни — каза той, забавлявайки се с новата интимност, установила се между тях.

— Думите рядко са ти нужни — рече Хви. — Защото говориш пряко на сетивата със собствения си живот.

Внезапна тръпка прониза цялото му тяло. Наложи се да почака малко, преди да отвърне, а тя трябваше да напрегне слух, за да го чуе в шума от събиращото се множество на тържественото шествие: