Франк Хърбърт - Бог-император на Дюна

След като се претърколи отвъд голата, Лито спря, готов да повтори атаката, но това се оказа ненужно. Прогореният плавник продължаваше да изпраща болезнени сигнали и той почувства, че горната му част е засегната. Кожата на пясъчните твари вече бе покрила раната. Болката беше отстъпила на силно, неприятно пулсиране.

Айдахо помръдна. Нямаше никакво съмнение, че е ранен смъртоносно. Гръдният му кош бе видимо премазан. Опитите да диша бяха мъчителни; в предсмъртната си агония той отвори очи и се взря нагоре към Лито.

Колко упорито държат умиращите на това, което считат за свое притежание!

— Сиона — пошепна Айдахо.

Лито видя как в същия миг животът го напусна.

Интересно — помисли той. — Възможно ли е този Дънкан и Сиона… Не! Голата никога не бе крил подигравателното си презрение към нейните глупотевини.

Покачи се обратно на Царската кола със сподавен стон. Да, ударът беше попаднал близо до целта. Нямаше място за съмнение, че Дънкан се бе целил в мозъка . Без да знае, разбира се, че отдавна не притежаваше размерите на нормалния си човешки предшественик, а бе прераснал в отрупани на купчинки възли, разпръснати из цялото тяло. Лито не го беше казвал на никого, изключвайки дневниците.

„О, какви пейзажи съм виждал! И какви хора! Някогашните странствания на свободните и всичко останало… чак до митовете за Терра. Да, уроците по астрономия и заговорите, преселенията, разпръснатите ескадрили, бяганията с болящи нозе и дробове в толкова много нощи, както и онези пръснати петънца в космоса, където защищавахме нашите преходни притежания. Казвам ви, че ние сме същинско чудо и моите спомени не оставят никакво място за съмнение в това.“

Жената, която работеше на малкото стенно бюро, беше прекалено едра за тясното столче, дето се бе настанила. Отвън сутринта бе преполовила, ала в стаята без прозорци, разположена дълбоко под града Онн, гореше единичен светоглобус. Бе настроен на яркожълта светлина, но и тя не можеше да разкраси семплата подредба на скромното по размери помещение. Стените и таванът му бяха покрити с еднообразни правоъгълни пана от тъмносив метал.

Мебелировката включваше още само тясно походно легло с тънък сламеник, покрит с одеяло в същия убито-сив цвят. Беше очевидно, че обзавеждането не е било предназначено за сегашната обитателка.

Тя самата беше облечена в тъмносин цял костюм, тип пижама, плътно опънат на широките й рамене, докато се бе прегърбила над бюрото. Светоглобусът осветяваше късо подрязаната й руса коса и едната страна на лицето, подчертавайки квадратната челюст. Тази челюст се движеше едва-едва при нечутото изричане на някакви думи, а въздебелите пръсти внимателно натискаха бутоните на тънко клавиатурно табло, поставено върху бюрото. Жената работеше с машината с очевидна почтителност, която бе заменила първоначалното страхопочитание и постепенно се превръщаше в ужасна възбуда.

Изписаните думи се появяваха на екран, прикрит в стенен правоъгълник, който ставаше видим едва след спускане на плота на сгъваемото бюро.

„Сиона продължава с действията си, които предвещават яростна атака на Вашата Свещена Личност“ — бе написала тя и продължаваше нататък. „Сиона неотклонно следва своята открито призната цел. Днес тя ми каза, че ще предостави копия от откраднатите книги на групи, на чиято преданост към Вас не може да се разчита. Назованите получатели са «Бин Джезърит», Сдружението и иксианците. Тя каза още, че в книгите се намират Ваши зашифровани думи и ще се постарае с тяхна помощ да направи опит за превод на Вашите Свещени Писания.

Господарю, не знам доколко важни са откровенията, скрити в тези страници, но ако нещо оттам, колкото и да е незначително, застрашава Вашата Свещена Личност, моля Ви да ме освободите от клетвата ми за вярност към Сиона. Не разбирам защо Вие ме накарахте да дам тази клетва, но се страхувам от нея.

Оставам Ваша покорна служителка. Найла.“

Столът изпука, когато жената помръдна и се замисли над написаното. Стаята потъна в почти пълното отсъствие на звуци, благодарение на плътната й изолация. Чуваше се само слабият шум от дишането на пишещата и далечното пулсиране на работещи машини, долавяно по-скоро като вибрации в пода, отколкото във въздуха. Найла се взря в посланието, останало на екрана. Предназначено единствено за очите на Бог-Императора, налагаше се то да бъде изпълнено не само с благочестива правдивост. Трябваше да е безупречно откровено, но точно тази откровеност според нея постепенно се губеше. Тя се наведе и натисна клавиша за командата, която щеше да кодира съобщението и да го подготви за предаване. Свеждайки глава, помоли се мълчаливо, преди да прибере бюрото в стената. Знаеше, че с тези действия се извършваше фактическото предаване на посланието. Самият Бог бе имплантирал в главата й секретно устройство; накара я да се закълне за пазене на абсолютна тайна и я предупреди, че може да дойде време, когато ще й говори с помощта на джаджата, поставена в нейния череп. Никога досега не го бе правил. Тя подозираше, че иксианците са създатели на приспособлението. Приличаше на тяхна изработка и с външния си вид. Но Самият Бог го бе имплантирал и тя имаше достатъчно основания да отхвърли подозрението, че вътре в мозъка й може да има компютър — и по този начин да попадне в периметъра, забранен от Великото Споразумение(*).