Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Рядко се започваше разговор, ако не го предизвика старшата майка. Обичайно тя завързваше диалога внимателно, с въпроси от по-личен характер. Всички около тях се вслушваха жадно.

В такива случаи Одрейди нерядко прибягваше до почти религиозна искреност, с която помагаше на по-неспокойните да се отпуснат. Помощниците бяха… Добре, те си бяха помощници, докато старшата майка бе върховната вещица за всички. Нервността й изглеждаше напълно естествена.

Някоя зад Одрейди прошепна:

— Тази вечер бутна Стреги на жаравата. На жаравата.

Знаеше смисъла на израза, разбира се. Още, когато сама бе помощница. И така, името й е Стреги. Да не се споменава засега. В имената има магическа сила.

— Харесва ли ти храната днес? — попита Одрейди.

— Прилична е, старша майко — не бе направен и опит за оставяне на погрешни впечатления, но Стреги очевидно бе объркана от рязко сменената тема на разговора.

— Била е на огъня малко повече, отколкото трябва.

— Старша майко, когато се готви храна за толкова хора, може ли да се угоди на всеки?

Говори онова, което мисли, и го прави добре.

— Лявата ти ръка потрепва — отбеляза Одрейди.

— Притеснявате ме, старша майко. А и току-що се връщам от площадката за упражнения. Днес бяха много уморителни.

Старшата се вгледа за миг в потрепванията.

— Предписали са ти повдигане с права ръка.

— По ваше време било ли е толкова болезнено, старша майко?

(В онези много стари времена?)

— Точно колкото и днес. Болката поучава, както ми казваха тогава.

Напрежението поизчезна. Споделен опит, гласеше за подобни случаи жаргонът на прокторите.

— Не разбрах казаното за конете, старша майко — погледна в чинията си Стреги. — Не може да е конско месо. Сигурна съм, че…

Одрейди се изсмя високо, привличайки изненадани погледи. После хвана ръката на Стреги и благо се усмихна:

— Благодаря ти, мила. От години никой не ме е разсмивал толкова искрено. Надявам се, че слагаме началото на дълга и изпълнена с веселие връзка.

— Благодаря и аз, старша майко, но…

— Ще ти обясня малката си шега за коня, която в никакъв случай не целеше да те обиди или унижи. Все едно, че искам да вдигнеш детенце на раменете си и да тръгнеш с него по-бързо, отколкото то би могло да се движи, носено от още слабите си крачета.

— Както пожелаете старша майко.

Без възражения или въпроси. Да, въпроси имаше, но отговорите щяха да дойдат своевременно и Стреги го знаеше. С магията на времето . Отдръпвайки ръката си, Одрейди попита:

— Как се казваш?

— Стреги, старша майко. Ейлоена Стреги.

— Бъди спокойна, Стреги. Ще проуча внимателно доклада ти за овощните градини. Те са ни нужни както от морална гледна точка, така и заради храната, която ни осигуряват. Още тази вечер се обади в отдел Пренасочване. Кажи им, че искам да бъдеш в работния ми кабинет утре сутринта в шест часа.

— Ще бъда там, света майко. Да продължа ли с означенията по вашата карта?

Въпросът прозвуча малко припряно, понеже Одрейди се бе изправила и се готвеше да си тръгне.

— Засега да, Стреги. Но поискай от Пренасочване да определят нова помощница и почни да я обучаваш. Скоро ще си прекалено заета, за да имаш време за картата.

— Благодаря, старша майко. Впрочем пустинята се разширява доста бързо…

Одрейди посрещна със задоволство думите, разпръснали мрачното настроение, което сякаш висеше над нея през по-голямата част от деня.

На кръговрата бе даден още един шанс, преобръщайки всичко за пореден път под напора на онези скрити сили, които обикновено се наричат „живот“ и „любов“, а носят и други ненужни наименования.

Тъй се върти. Тъй се обновява. Тайнство. Каква ли магия би могла да отвлече вниманието от това чудо?

В работната си стая тя пусна заповед до Службата за следене и контрол на времето, след което изключи апаратурата и отиде до еркерния прозорец. Домът на Ордена светеше в бледочервено в нощта — отразената от облачната покривка светлина, идваща от земята. Придаваше романтичен вид на покривите и стените но Одрейди почти веднага я прогони от съзнанието си.

Романтика ли? Наистина нямаше нищо романтично в онова което бе сторила в залата за хранене на помощниците.

Най-после го направих. Поех опасно задължение. Сега Дънкан трябва да възстанови спомените на нашия башар. Деликатна задача.

Продължи да се взира в нощта, потискайки свиванията в стомаха си.

Не само поех с личността си опасно задължение, но въвлякох в него и оставащата част от моето Сестринство. Ето как стоят нещата, Тар.