Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Тукашната вселена би престанала да функционира само с една борса. Можеше да бъде различена особена порода потайни плетеници. Те обаче се отличаваха с прекомерна хлабавост, основаваща се на стари компромиси и временни съглашения.

Веднъж Одрейди бе казала: „Прилича на стара дреха с разръфани краища и кърпени дупки.“

Вече я нямаше стегнатата търговска мрежа на ПОСИТ от времената на старата Империя. Сега съществуваше страшната бъркотия на разпокъсани части, държани от възможно най-рехави връзки. Хората се отнасяха с неприязън към неспасяемия кърпеж, винаги жадни за някогашните славни дни.

Що за вселена би ни приела само като бегълци; не като Свещената Шийена с височайшия си съпруг?

Пък и Дънкан едва ли можеше да бъде приет като брачен партньор с най-висше потекло. Всичко бе предвидено в оригиналния план на „Бин Джезърит“: „Шийена да се обвърже с голата Айдахо. Ние го контролираме, така че и тя е в ръцете ни.“

Мурбела обаче отведнъж бе съсипала целия план. Добре е и за двама ни. Кому е нужно сексуално овладяване? Ала все пак Шийена бе принудена да признае, че изпитва странни чувства към Дънкан Айдахо. Немият език на ръцете, докосванията им. Какво ли още трябва да измислят за Одрейди, когато тя дойде с всевиждащия си поглед? Не ако, а когато…

„Старша света майко, обмисляме как Дънкан и Мурбела да ти се изплъзнат. Разговаряме и за други пътища за възстановяване на паметта на Тег. Обсъждаме в личен план собствения си бунт срещу «Бин Джезърит». Да, Даруи Одрейди! Бившата ти ученичка е станала бунтарка, и то точно срещу тебе.“

Трябва да признае, че имаше смесени чувства и към Мурбела.

Тя привърза Дънкан, докато аз можех да се проваля.

Почитаемата мама-пленница се оказа увлекателен за изучаване случай, дори понякога забавен… На стената на трапезарията за послушници в кораба се мъдреше нейна закачлива, макар и доста глуповата творба:

Дано те има, Боже! Ето, литва сега към тебе моята молитва, че идолът на ниския перваз дали си ти, или съм просто аз? Добре, добре, изслушай ме тогава: нащрек ме дръж, каквото и да става; от тежък грях в злочестина голяма пази ме — по-добре ще е за двама; а в даскалото да съм идеал, какъвто никой тук не е видял; или да бъда толкоз съвършена, че сякаш за небето съм родена. Каквото и да си решил да правиш, мисли за себе си, но мен да не забравиш.

Последвалото стълкновение с Одрейди, уловено от видеоочите, бе наистина приятно за сетивата. Гласът на старшата майка прозвуча изненадващо рязко:

— Мурбела! Твое ли е?

— Боя се, че да — изречено без сянка на разкаяние.

— Аха, значи се и боиш? — все още рязко.

— Защо пък не? — определено предизвикателно. — Позволяваш си шеги с Мисионария Протектива! Не оспорвай. Това е било намерението ти.

— Всичко звучи толкова претенциозно!

Когато отново си спомни за сблъсъка, Шийена почувства единствено симпатия. Протестът на пленничката бе симптоматичен. Какво ли се подготвя за кипеж, преди да бъдеш принуден да го забележиш?

По същия начин се съпротивлявах на вечната дисциплина, „която ще те направи силна, детето ми“.

Мурбела като дете? Какви сили са надделели при нейното оформяне? Животът винаги представлява реакция на оказвания натиск. Някои се поддават на леките забави и развлечения, които ги оформят с разширени пори, подпухнали от прекалено невъздържание. Бакхус им се смее подигравателно. В изражението на лицата им се струпва похот. Една света майка не може да не го забележи след хилядогодишни наблюдения. Оформя ни натискът, независимо дали се противопоставяме или не. Многократно оказван и от различен вид натиск, предизвикващ последващо оформяне — ето, това е животът. А аз създавам нов натиск с потайното си противопоставяне.

Ако се вземе предвид сегашното състояние на повишено внимание към всякакви заплахи у Сестринството, навярно немите разговори с Дънкан с помощта на ръцете бяха безплодни.

Шийена наклони глава и погледна към черната топка върху плота за скулптиране.

Но аз ще продължавам да се съпротивлявам. Ще изградя съдбата си по начин, създаден лично от мен. Ще сътворя собствения си живот! „Бин Джезърит“ да върви по дяволите!

И ще загубя уважението на сестрите.

Имаше нещо наистина странно в начина, по който почтителният конформизъм бе вграден силом у тях. Те го бяха съхранили от своето най-дълбоко минало, изваждайки го редовно от време на време, за да го поправят и внесат онези необходими заглаждащи корекции, които епохата налага на всички човешки същества. И сега бе именно такъв ден, казано мимоходом, с безгласно благоговение.