Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Транспортьорът беше много голям и суспенсорното# му устройство бе вече поело товара на продукцията, подредена в шарнирно свързаните една с друга секции. Водачът стоеше в прозрачната кабина в челната част на превозното средство с ръце на лоста за управление и вперен напред поглед. Краката му бяха широко разтворени, а и той самият се бе облегнал върху полегати държачи, като докосваше с лявото си бедро ръчката за включване на двигателя. Беше едър мъж с тъмно и дълбоко набръчкано лице косата му сивееше. Тялото му сякаш представляваше продължение на машината, насочващо тромавото й движение. Когато минаваше, мерна само за миг Лусила, а после отново закова погледа си в широката площ за товарене, очертана от сградите под нея.

Вграден в машината си — помисли тя.

Дискутираше се за начина, по който хората биваха пригаждани към извършваното от тях. Ако се приспособиш прекалено много към едно нещо, други способности атрофират и се загубват. Превръщаме се в това, което правим.

Изведнъж си представи самата себе си като водач на някаква голяма машина и не забеляза да се различава особено от мъжа в транспортьора.

Огромното возило премина покрай Лусила и излезе от двора, без водачът й да отправи нов поглед към нея.

Нали веднъж, вече я бе погледнал. Защо да го повтаря? Домакините й бяха подбрали мъдро нейното скривалище, помисли тя. Рядко населена област с трудолюбиви работници наоколо и твърде слабо любопитство от страна на преминаващите. Тежката работа охлажда любопитството. Когато я доведоха, тя успя да забележи характерния облик на района. Бе по вечерно време и хората се прибираха бавно, с тежка стъпка по домовете си. Едва след края на работния ден може да се прецени плътността на урбанизиране. По местата с малобройно население се ляга рано. Нощната активност държи хората будни и с тръпнещо съзнание — може би заради вибриращото присъствие на околните.

Какво ли ме подтиква към самонаблюдение точно сега?

По време на първото отстъпление на Сестринството и още преди да започнат най-яростните атаки на почитаемите мами, Лусила бе преживяла тежки моменти, когато като спазъм я налиташе мисълта, че „отвън някой ни дебне, обзет от желанието да ни убие“.

Погром! С тази дума си послужи равинът, преди да излезе сутринта, „за да видя какво мога да направя за тебе“.

Знаеше, че мъжът е избрал думата от продължителен и горчив опит, събран в паметта, но едва след като самата тя преживя за първи път този погром на Гамму, можа да прецени степента на ограничение, наложено от обстоятелствата, които бяха извън неин контрол. Самата аз бях бегълка тогава . Сегашното положение на Сестринството имаше някои прилики с изстраданото под властта на Тирана време с изключение на факта, че Бог-Императорът очевидно (погледнато в ретроспекция) никога не е искал да изтреби „Бин Джезърит“, а само да го държи в ръцете на своето управление. И той наистина бе управлявал!

Къде ли е проклетият равин?

Беше едър, емоционален мъж със старомодни очила. Широко лице, обгорено от обилна слънчева светлина. Малко бръчки въпреки възрастта, която се долавяше в гласа и движенията му. Очилата приковаваха вниманието върху дълбоко вдлъбнати тъмни очи, някак особено бдителни.

— Почитаемите мами… — бе казал той (точно тук, в горната стая с голи стени), когато тя му обясни надвисналата опасност. — О, Боже мой! Наистина е трудно.

Лусила бе очаквала подобен отговор, а в допълнение успя да разбере, че и равинът знае достатъчно.

— На Гамму има щурман от Сдружението, който помага за издирването ти — добави мъжът. — Един от онези… Едрик е много силен и способен, както ме информираха.

— Нося от кръвта на Сиона. Той не може да ме види:

— Нито пък мен или някого от моите хора поради същата причина. Знаеш, че ние, евреите, се приспособяваме към голям брой обстоятелства.

— Тукашният Едрик е само присъствие — рече тя. — Малко са нещата, които е способен да направи.

— Все пак са го довели. Страхувам се, че няма да успеем да те измъкнем от планетата.

— Тогава какво да сторим?

— Ще видим. Нали разбираш, че моите хора не са напълно безпомощни?

Долови в гласа му искреност и загриженост за съдбата й. Заговори някак монотонно за противопоставянето на сексуалния натиск от страна на почитаемите мами, „което трябва да се прави дискретно, така че да не ги предизвиква“.

— Отивам да пошепна тук-там — каза накрая равинът.