Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Ами ако?… Ами ако?…

Ядната неудовлетвореност от една пропусната възможност нашепваше: „Би трябвало да убием Айдахо в мига, когато го пипнахме! Никога не ще отгледаме голата Тег!“

Единствено членовете на Съвета, преките съветници и неколцина от дебнещите вардияни споделяха нейните съмнения. Въпреки това се отнасяха резервирано. И никой от тях не беше истински сигурен за двамата голи, дори след като изровиха не-кораба и го оставиха подвластен на съскащия огън.

Дали Тег е успял да види невидимото (включително не-корабите) в онези последни часове преди героичната си саможертва? Как е могъл да разбере къде да се срещне с нас в пустинята на Дюн?

И ако той беше съумял да го стори, то и опасно надареният Дънкан с неизброимите от поколения струпани атреидски (и други, още незнайни) гени също би могъл да го направи.

Самата аз бих могла да имам такава способност!

С внезапно шокиращо прозрение Одрейди за първи път осъзна, че Тамалани и Белонда следят своята старша света майка със същите опасения, с които тя неспирно наблюдава двамата голи.

Дори простото узнаване на факта, че едно човешко същество е в състояние да придобие чувствителност да открива не-кораби и други форми на защитно екраниране, би довело до небалансирано въздействие върху тяхната планета. А това със сигурност ще насочи почитаемите мами към пистата на безконтролно втурване напред. Из вселената бе пръснат неизчислим брой потомци на Айдахо. Той винаги бе протестирал, че не е „разплоден жребец на Сестринството“, но въпреки туй многократно го бяха ползвали като такъв.

Мислеше, че действа само за себе си. И може би е бил прав.

Всеки от потомците в основното родословие на атреидите би могъл да притежава въпросната дарба, за която Съвета подозираше, че е избуяла у Тег.

Къде бяха отминалите месеци и години? Както и дните? Още един жътвен сезон, а Сестринството остава в прашясала забрава, даде си сметка Одрейди. Добре познаваше звуковете и миризмите, присъщи на Централата. Хора из коридорите… В общата кухня готвеха пиле със зеле. Всичко бе нормално.

Но можеше ли да се каже „нормално“ за някого, който бе разбрал, че се намира посред картини с вода, и то точно в часовете, определени за работа? Морското Дете не би могло да забрави Гамму с нейните миризми, размяталите от бриза океански водорасли, с озона, изпълнил с кислород всяко вдишване, както и с великолепието на свободата, така ясно доловимо в начина, по който се движеха и говореха другите с нея. В морето разговорите достигаха до дълбини, до които тя никога не се бе спускала. Там дори незначителната приказка носеше скрити елементи, също като отмерената реч на океана, движеща се с теченията под повърхността си. Одрейди буквално се почувства принудена да си спомни как собственото й тяло се носи по вълните на онова море от детството. Долавяше нуждата да придобие отново силите, които бе познала там, да си възвърне онези закаляващи я качества, известни от времена с по-голяма искреност.

С потопено в солената вода лице и задържала дъха си колкото може по-дълго, сега тя плаваше в очистващо море, което отмиваше всички скърби и неволи. На практика това представляваше овладяване на стреса, сведено до самата си същност. Заля я огромната вълна на спокойствието.

Плувам, следователно съм аз.

Морското Дете я предупреди и пак то възстанови силите й. Без дори да помисли да си го признае, тя отчаяно имаше нужда от това възстановяване.

Предишната нощ се бе загледала в лицето си, отразено в един от прозорците на работния кабинет. Остана поразена от резултата.

постигнат от начина, по който възрастта и отговорностите в съчетание с умората бяха вдлъбнали бузите й и свели надолу ъгълчетата на устата: сега чувствените устни бяха свити, а меките очертания на лицето й — издължени. Единствено наситено сините й очи блестяха с привичните искри и мускулестото й тяло оставаше все така стройно.

Подтикната от внезапен импулс, Одрейди набра позивния код и се загледа в картината, прожектирана над работната маса, където се бе появило изображението на не-кораба, приземен на космодрума в Дома на Ордена — гигантска, изпълнена със загадки машинария, сякаш отделена от времето. В годините на полусън той се бе вдълбал в огромна, потънала надолу част от площадката за приземяване, като почти се бе вклинил в земята. Приличаше на великанска буца с едва почукващи двигатели, необходими му колкото да остане скрит от прозиращите почти навсякъде търсачи, особено онези на Космическото Сдружение, които с огромно удоволствие биха предали и продали „Бин Джезърит“.