Роналд Хан - Кървавата крепост

— Би трябвало за нашите съседи да принесем жертва на Вудан — рече Драго, неговият брат.

Госеин не каза нищо. С мислите си беше при подло убитата си жена. Алмар, напротив, беше още млад. Госеин виждаше, че синът му би предпочел да изкрещи, но от гърлото му се откъсна само някакво грачене.

— Вие сте страхливци! — изхриптя Алмар. — Мислите само за собствените си кожи! Ако никой не дойде с мен, ще идем сами с баща ми!

Жителите на селото гледаха смутено в пода и неколцина възрастни мъже, между които и гостилничарят Тооно, зет на Госеин, се опитваха да го убедят да се откаже от безсмисления си план. Всеки знаеше, че срещу носферите не можеше да се излезе с обикновени оръжия. Бяха почти неуязвими. А миланите бяха твърде малко, за да се заемат с крепостта. Беше непревземаема.

Госеин слушаше мълчаливо разгорещения разговор и бършеше сабята си с някакъв парцал. Естествено че бяха прави. Бяха твърде слаби, трябваше да държат сметка за изхода на акцията. Буйната младост беше тази, която изпълваше Алмар с безгранична ярост и го караше да забравя за силата на кръвопийците. Когато беше на възрастта на Алмар, мислеше по същия начин: „Око за око, зъб за зъб.“ Носферите убиха майката на Алмар и той искаше да отмъсти за кръвта й.

Дискусията клонеше ту към едната, ту към другата страна и свърши едва когато Алмар, уморен от приказки, се оттегли с младите си приятели в един ъгъл и седнал до някаква кръгла колона, заспа. Жените и повечето от останалите отдавна бяха потънали в дълбок сън. Тъй като разговорът беше заглъхнал, и другите също легнаха да почиват. Имаха намерение да напуснат капището едва когато напълно се възцари дневна светлина. Знаеха, че тогава донякъде са в безопасност от кръвопийците.

След известно време на тишина отвън прокънтя тропот на ботуши. Госеин наостри слух.

Зет му Тооно, чиято жена — сестрата на Госеин — и дъщеря му спяха на твърдите дървени скамейки, се изправи с пъшкане и грабна сабята си. Госеин постави пръст на устните си, пристъпи до портала и притисна ухо до дървото.

Стъпките се приближаваха. Веднага разбра, че са на много голям мъж. Долови и характерното дрънчене на метал, което му подсказа, че пришелецът е въоръжен.

Тооно отвори уста, но Госеин му даде знак да мълчи.

Яка ръка похлопа на тройно запънатата врата на капището.

— Кой е? — попита Госеин.

Няколко глави се надигнаха.

— Пътник — беше отговорът. — Търся място за пренощуване.

Тооно и другите възрастни въздъхнаха. Госеин разбра, че чужденецът казва истината. Макар и почти да не владееше езика им — и вероятно да беше някой от странстващите варвари, който от покрития със сняг свят на Суица се движеше на юг, със сигурност не беше носфер.

— Как е името ти, чужденецо? — попита през вратата Госеин. Тооно отиде бързо до шурея си и се изправи до него с меч в ръката.

— Маддракс — гласеше отговорът.

Когато Матю Дракс се събуди, вече беше късен следобед.

Погледът му попадна на прозореца. Валеше дъжд. Мат изпухтя недоволно, притегли топлата завивка към себе си и с лека почуда установи, че челото му е потно.

„Треска ли е — изправи се в леглото и опипа лицето си. Нямам температура.“ — Да не би някакъв кошмар да беше причината за потта по челото му?

Падна назад в леглото и се опита да се върне в царството на сънищата. Не успя да си спомни за никакъв кошмар. В главата му непрекъснато се появяваше като дух Ханк Уилямс. Седеше до него на бара в „Уклея“ и с чаша сливовица вдигаше наздравица в негова чест.

Тогава се сети за нещо друго и вече не можеше и да мисли за сън.

„Аруула! Маскираните в кожи типове!“

Мат разтърси глава, за да проясни мислите си, после стана, промърмори някакво проклятие. Беше много гладен и изпитваше странно чувство, което обгръщаше цялото му съзнание.

Отиде до малкия прозорец. Ханът на Тооно се намираше в края на стръмния хълм. Селото беше разположено сред тъмна гора и дори в далечината дърветата се редяха едно до друго. Някъде в прогизналия от дъждове район се намираше крепостта. Мат взе бинокъла си и огледа местността. Погледът му се плъзна над замъглените гори. След кратко търсене я откри: отляво и отдясно на крепостта се издигаха в небето призрачните кули на полусъборени високи сгради. Откри катедралата и някъде зад нея — Миланската Скала.

Изведнъж разбра какво е причинило потта по челото му. По време на съня си бе видял крепостта.

Мат се разтърси. Погледът му попадна на аварийния пилотски пакет, маслиненозелен контейнер, в който се намираха сигнален пистолет, пластичен експлозив, химически факли и други неща, от които човек имаше нужда, за да оцелее в тази пустош: секира, компас, рибарска корда, джобно фенерче, въже, медикаменти, превързочни материали, суха храна, дори надуваема лодка от тънък, но изключително здрав материал. Постави автоматичния пистолет в колана на панталона си. Туристическият нож отново беше пъхнат в ботуша му.