Хари Харисън - Свят на смъртта I

Едни завършваха училище и си отиваха, а на тяхно място идваха други. След като известно време наблюдава този процес, Джейсън изведнъж разбра, че от първоначалната му група не е останал никой. Още същия ден потърси ръководителя на адаптационния център.

— Бруко, докога възнамеряваш да ме държиш в това детско стрелбище?

— Никой не те „държи“ тук — отвърна му Бруко с обичайния си раздразнителен тон. — Ще стоиш, докато си напълно подготвен за излизане.

— Едно особено чувство ми подсказва, че това няма да стане. Вече мога да разглобя и сглобя всяка една от проклетите ви машинарийки и на тъмно. С това оръдие тук нямам грешка като стрелец. А в момента, ако се наложи, бих могъл да напиша цяла книга за „Пълната флора и фауна на Пиръс“ и „Как да я унищожим“. Може и да не съм толкова добър като шестгодишните си другарчета. Но подозирам, че по-добър няма и да стана. Вярно ли е?

— Струва ми се, тоест, знаеш, че не си роден тук, и… — Бруко се мъчеше да избяга от прекия отговор, но не успяваше.

— Хайде, хайде — ликуваше Джейсън. — Такъв почтен стар пириец като тебе не би трябвало да се опитва да лъже представител на по-нисшите раси, които са специалисти в това отношение. От само себе си се разбира, че при това притегляне няма да се отърва от мудните си движения, както и от останалите си вродени недостатъци. Ясно ми е. Но не за това става дума сега. Въпросът е дали ще стана по-добър, ако продължа обучението си, или собственото ми развитие вече е стигнало границата на възможностите си.

— След време, естествено, ще постигнеш някакъв напредък… — потеше се Бруко.

— Ама че хитрец! — закани му се Джейсън с пръст. — Да или не, сега. Ще стана ли по-добър сега, ако продължа обучението си?

— Не — отсече Бруко, все още притеснен.

Джейсън го изгледа, все едно че преценяваше картите си на покер.

— Дай сега да поразсъждаваме малко. Аз няма да постигна никакъв напредък, но въпреки това не мога да мръдна оттук. Това не е случайно. Значи ти е наредено да ме държиш тук. А от познанията ми за тази планета, съвсем оскъдни, естествено, бих казал, че Кърк ти е наредил да ме държиш тук. Така ли е?

— Прави го единствено заради тебе — обясни Бруко. — Опитва се да ти запази живота.

— Истината излиза наяве — отвърна Джейсън. — Тъй че дай сега да забравим за това. Не съм дошъл тук да стрелям по роботи заедно с потомството ви. Значи трябва да ми покажеш вратата към улицата. Или може би първо следва тържествено завършване. Речи, раздаване на отличия, саби за почест…

— Нищо подобно — отсече Бруко. — Не ми е ясно как един възрастен човек като тебе може да говори такива глупости през цялото време. Разбира се, че няма нищо от тоя род. Само малко допълнително обучение в камерата, възпроизвеждаща частично външните условия. Тя представлява пространство, свързано с външната среда… всъщност е част от нея, но без да включва най-смъртоносните форми на живот. Макар че някои от тях все пак успяват да се промъкнат вътре от време на време.

— Кога отивам там? — изстреля въпроса си Джейсън.

— Утре сутринта. Първо се наспи добре. Ще имаш нужда.

Завършването все пак се придружаваше от известна церемониалност. Когато на сутринта Джейсън влезе в кабинета на Бруко, пириецът плъзна но масата към него една тежка пачка.

— Това са бойни патрони — каза той. — Сигурен съм, че ще ти потрябват. Би следвало пистолетът ти да бъде винаги зареден.

Двамата стигнаха до масивен люк — единствената заключена врата, която Джейсън бе видял в центъра. Докато Бруко отключваше и дърпаше резетата, към тях докуцука едно осемгодишно момче със сериозно лице и превързан крак.

— Това е Гриф — представи го Бруко. — Отсега нататък, където и да отидеш, няма да се отделя от тебе.

— Личен телохранител ли? — попита Джейсън и сведе поглед към набития малчуган, който му стигаше едва до кръста.

— И така може да се каже — разтвори Бруко вратата. — Влязъл е в схватка с птица трион, тъй че известно време ще е извън строя. Ти сам призна, че никога няма да си равностоен на пирийците, значи ще си доволен да получиш малко закрила.

— Любезността ти е в кръвта, няма що, Бруко — отвърна Джейсън. Наведе се и се здрависа с момчето. Костите пукаха при ръкостискане дори с осемгодишните.

Двамата с Гриф влязоха в камерата и Бруко затръшна зад гърба им вътрешната врата. Тя се затвори херметически и външната врата се отвори веднага автоматично. Гриф даде с пистолета си два изстрела още при открехването й. След като прекрачиха димящия труп на един пирийски звяр, те стъпиха на пирийска земя. „Много символично“, помисли си Джейсън. Обезпокои го и фактът, че не само не се сети да предотврати евентуален достъп отвън, но дори не можа да разпознае звяра по обгорените му останки. Озърна се внимателно, като се надяваше, че следващия път ще успее да стреля пръв.