Бернд Улбрих - Омагьосаният котарак

— Къде си се научил на това, синко? — попита угрижено Джипси. — Легиони учители са се старали да направят от тебе човек, а какво се е получило? Като че ли всички са сели в пустинята. Където не покълва нищо, нищо не покълва.

Думите на Джипси се настаниха като дявол в съзнанието на Джейсън. Той се опита да се отърси от това бреме, но то се бе вкопчило в него подобно на котка. Потръпна като кон, който трябва да бъде обязден, и почувства, че ще се съгласи. Отказът му беше повече формален. Готовият за полет кораб вибрираше под краката му, прашният въздух трептеше, през вентилаторите се процеждаха мазни изпарения, обичайното неспокойствие завладя тялото му, но той все още не искаше да се почувства у дома си.

Джесън погледна стареца, който присви очи изненадан, а после и двамата избухнаха в неудържим смях, който бе прекъснат от внезапно трополене. Джейсън се вкамени. Беше странен шум, примесен с други, неопределени звуци.

— Какво е това? — прошепна той.

— Трябва да е Йохана — отвърна Джипси невъзмутимо.

Той тръгна по посока на шума и отвори една вентилационна клапа. Оттам изпадна Йохана. Целият в прах, той се претърколи пред краката на Джипси, съвзе се бързо и започна да се чисти. Преди Джейсън да даде израз на недоумението си, Джипси каза:

— Името му е Йохана. — Прикри смущението си зад усмивка. — Виждаш ли, жена ми искаше така. Нищо не можех да направя. Пък и няма значение.

Джейсън гледаше котарака като хипнотизиран.

— Хич да не ти минава през ум да го наричаш Йохан, синко. Няма да ти обърне внимание и ще има дълго да чакаш.

— Какво означава това? — У Джейсън се надигна смътно подозрение. Да не би този котарак също да лети? Не стига другото, ами и това животно, което клечи там в ъгъла, нахално ококорено като млад тигър с жълта козина и зелени очи. О не, на това веднъж завинаги трябва да се сложи край. Ако все пак той се захващаше с тази чудовищна ракета, правеше го от любов към професията. Но отгоре на всичко и този противен котарак — не, по този въпрос никой нямаше право да търси у него разбиране, дори при най-добро желание. — Вярвам, че после ще си го прибереш — заяви Джейсън с тон, нетърпящ възражение.

— Разбери — гласът на Джипси беше благ като на проповедник, — той живее тук, това е неговият дом. Свикнал е с тази обстановка. Би било нечовешко да го изхвърлим навън.

— Но ти въобще не мислиш за мене — възмути се Джейсън. — Ще се мъча да закарам тази смешна таратайка до Венера, а отгоре на това и да се грижа за някакъв див звяр.

— Кротък е като овчица — отбеляза Джипси, — подава дори лапичка.

Той повика котарака. Йохана изсъска гневно.

— Даже току-що уловен тигър не би могъл да бъде по-див — възкликна Джейсън. — По-добре ще бъде да си го прибереш. Би било неприятно на Венера да пристигнат само оглозганите ми кости. Предполагам, че ще се упрекваш.

С един скок Йохана се прехвърли на командния пулт и загледа Джейсън с интерес.

— А с какво се храни той? — попита Джейсън, който бе виждал котки само в зоопарка.

— Ти няма защо да се грижиш за това. Той се обслужва сам и ти спестява поставянето на капани за мишки. Освен това е чист.

По този начин Джипси задуши в зародиш и последния отчаян опит за съпротива на Джейсън, който се разкъсваше от колебания. Ако котаракът наистина ловеше мишки, към които той изпитваше непреодолимо отвращение, а той можеше да вярва на Джипси, вероятно щеше да му бъде от полза да вземе Йохана на кораба. Той потърка нерешително брадичката си и се замисли напрегнато.

— Бързо ще свикнеш с него — каза Джипси, който забеляза двоумението на Джейсън. — Освен това той е блестящ компаньон. Никога няма да скучаеш. — За тези думи Джейсън щеше да си спомни по-късно с горчивина. — Той е предан приятел, неотменим помощник в трудни ситуации. — Джипси се засмя дружески.

Котаракът се протегна и скочи в скута на Джейсън. Той потръпна и се вцепени. Не посмя да го избута. Котаракът застана на задните си лапички, опря предните на раменете на Джейсън и внимателно загриза ухото му. Не болеше. Джейсън имаше чувството, че е на гилотината, готов всеки момент да долови свистенето на секирата. По едно време Йохана замърка доверчиво в ухото му. После скочи на пода и изчезна в коридора. Джейсън си пое дълбоко въздух.

— Хареса те — увери го Джипси. — Ще се разбирате чудесно.

Джейсън, който повече не бе в състояние да се противопоставя, кимна примирено, готов да понесе всичко.

Няколко часа по-късно, когато се сбогуваха пред асансьора, Джейсън неочаквано попита: