Бернд Улбрих - Омагьосаният котарак

Жлъчната ирония на Йохана го бе изкарала от кожата му. Той закрещя непристойни обиди по адрес на Йохана, от които най-безобидната бе „гадно добиче“.

Каквото и да бе Йохана — експеримент на някой луд, или пък лош сън, или дори човешко творение или машина, — всичко това приличаше на кошмарна халюцинация. Без значение дали беше апарат или организъм, Йохана реагираше като човек. Иронията му беше толкова човешка, колкото бяха конкретни и аргументите му. Йохана, котаракът-човек. Това бе толкова невероятно, че парализира мисълта на Джейсън.

Дали пък Йохана не бе играчка? Средство за убиване на времето? Струваше му се по-правдоподобно Йохана да е замислен като котва при нужда. Не са искали да го оставят безпомощен на разпадащия се кораб, помисли си Джейсън с ирония.

Както бе казал Джипси: „… незаменим помощник в трудни ситуации, предан приятел.“

Джейсън се усмихна горчиво. Не, това не можеше да бъде истина. По-скоро Джипси си бе направил лоша шега, за да го поизпита. Спомни си с неприятно чувство първоначалната си арогантност спрямо стареца. Ето че сега трябваше да плаща. Завладя го нещо като срам, дори нещо повече, той бе смутен от самия себе си.

През целия следващ ден Йохана не се появи — изглежда, беше обиден.

„Проклетият звяр иска вероятно да докаже на всяка цена своята незаменимост. Нека! Ще му покажа, че и без него всичко върви добре, ако не и по-добре“ — закани се Джейсън.

Всичко бе ясно, нещата отново си бяха неотменно по местата. Нямаше защо да се страхува, че някое подивяло чудовище ще му подложи коварно крак или че ще срещне говореща котка.

Часът на виденията бе отлетял; часовникът вече не разговаряше с пода за времето, креслото вече не декламираше стихотворения. Всеки предмет, всяка гайка, всеки атом си имаше своя функция, определена от човека, й си я изпълняваше.

Джейсън си подсвиркваше весело. Изчисленията на курса бяха точни до милиметър. Наля си един коняк и го изпи с наслада.

Десет минути по-късно лежеше на леглото си и хъркаше; напрежението през деня го бе уморило. Спеше дълбоко, без сънища.

Опасенията му, че през нощта Йохана отново ще се появи, не се оправдаха. Закуси успокоен. Имаше чудесен апетит и яде повече от обикновено.

Космическият кораб се приближаваше към целта си. Нищо вече не можеше да му попречи. Всички страхове се бяха изпарили. Корабът храбро бе издържал.

Джейсън погали нежно облегалката на креслото. Погледът му преброди олющените стени и той си спомни за намерението си да боядиса главния коридор.

След като разчисти съдините, извади боя и четка и започна да боядисва в бледо синьозелено.

Работата напредваше. Той се приближаваше бързо към края. Преди да замаже главата на змията, отстъпи назад, за да обхване с поглед цялата стена.

Чудовището плуваше в море от прозрачна синьозелена вода.

За свое учудване установи, че цапаницата вече не го дразни. Напротив, цветовете й се вместваха хармонично в общата повърхност, раздвижваха я. Опашката на змията се извиваше закачливо край непристойната девица.

Джейсън прибра бояджийските принадлежности; да го довършва, който иска!

Тъй като беше време да провери товара преди пристигането, Джейсън се отправи към хладилните камери. Там отвори една малка вратичка, която се отмести едва-едва и изскърца противно. На пода откъм вътрешната страна се изсипа лед и ръжда.

Преди да влезе, той се обърна. Погледът му попадна в един тъмен ъгъл на коридора. Изтръпна. После се усмихна облекчено на видението си. Бе помислил, че вижда Йохана, но това беше само сянка, която имаше формата на извито котешко тяло.

Успокоен, Джейсън тръгна по заскрежените стъпала към долната част на хладилната камера. Зад него люкът се върна в първоначалното си положение, така че нахлуването на топъл въздух спря. Остана само един процеп, който бе запълнен с лед и ръжда.

Намираше се в едно от складовите помещения, в които се съхраняваха замразените свине. Всичко бе наред.

Джейсън изпълзя нагоре. Температурата беше поне двадесет градуса под нулата. Не бе облякъл топли дрехи и зъзнеше.

Вратата пак заяде. С големи усилия той успя да я отвори няколко сантиметра, след което стоманената преграда остана като закована. Буташе я безуспешно. Опита се да я затвори отново. Напразно. Тя не мръдна на милиметър нито напред, нито назад.

Въпреки студа по челото му избиха капчици пот. Прегледа вратата, но не откри защо заяжда.

Пред лицето му се носеше бяло валмо влажен дъх, разкъсваше се от поривистите му движения, правеше му път.