Бернд Улбрих - Лейтенант Динкли

„Ако бях срещнал Джеперсън десет години по-рано — си помисли Динкли, — щях да се поведа по него, както се поведох по Олстейн. Олстейн ме използваше и когато това вече не беше възможно, ме отстрани. Какво ли не бих дал Джонатан да не е прав.“ С тази надежда си легна.

Дежурството беше толкова скучно, колкото всички дежурства по света. Станциите на Сатурновите луни съобщаваха редовно, че няма особени произшествия. Количеството на падналите метеорити беше незначително, а повредите на Ц-4 бяха отстранени. От време на време някой надзърташе при него и му пожелаваше приятно дежурство. Накрая въпросите от рода „Как се чувстваш?“ му дотегнаха. Но привечер, когато посещенията понамаляха, а доста преди полунощ съвсем престанаха, те започнаха да му липсват.

Седмици наред Динкли даваше вътрешно дежурство и мислеше с растящо недоволство за загубената, двойно загубена свобода. Винаги бе съумявал освен естествената, обусловена от службата свобода да си дава и допълнителна, негова собствена. Междувременно, следвайки тази своя потребност, той си разрешаваше такива волности, че по-късно трябваше да даде право на приятелите и познатите си, които се учудваха как е могъл да стигне толкова далече. Случайност ли беше това? Съдба? Щастие? Доколкото можеше да си спомни, развитието му никога не отговаряше на някаква норма, на нормата.

Беше израснал на свобода при майката на баща си, една сурова в добротата си жена. Тя не насади у него честолюбието на родителите му, тъй като и тя като повечето възрастни хора, чийто жизнен опит ги бе направил мъдри, не обръщаше внимание на тези неща.

Работата позволяваше на родителите му да отделят на децата си само по няколко седмици в годината. Без бабата те щяха да попаднат под буквата на закона, който гласеше, че родители, които не са в състояние да посвещават петдесет часа в седмицата на децата си, са длъжни да предоставят правата за възпитание на държавните институции. Тези, които събираха тридесет часа, можеха да вземат децата си в края на седмицата. А другите само по време на отпуск.

За ужас на селището в покрайнините на столицата двамата с брат си се превърнаха в истински вълчета. Благодарение на безупречната репутация на бабата никога не ги наказваха за детските им провинения и затова те не изпитваха страх нито от учители, нито от съседи. Помежду благоговението пред бабата и дядото и инфантилното пренебрежение към останалите се намираха родителите, които по този начин се превърнаха в излишна съставна част от тяхното детство.

И до днес Динкли считаше, че най-съществената отличителна черта на бабата и дядото бе да приемат за важно само това, за което си струва да се говори. Бяха великодушни хора. Стояха далеч от онази дребнавост, характерна за масата от хора, които без мярка ламтят за повече, отколкото им е съдено да задържат, които никога не напускат утъпкания път, по който вървят опипом в сляпата си себичност, и изблъскват настрани всеки, който не отскочи навреме. Още тогава те представяха пред бабата и дядото омразната своенравност на момчетата като порок. Ако той и брат му програмираха нарочно робота за игра така, че да организира гонка на домашните животни, те лицемерно се косяха какво ли щеше да стане от хлапетата. Защищавайки себе си като мерило, Динкли се бе научил да се съпротивлява. И никому не даваше правото да се разпорежда със съдбата му.

Смяната на дежурството го извади от размисъл. Предаде ключовите кодове и данните. Докато приемаше обекта, Ирелин сдържано се прозя и се усмихна. Познаваха се само бегло и щеше да е изцяло в реда на нещата да се извини за умората си в началото на работната смяна. Но тя не каза нищо и Динкли се зарадва, че няма да му се наложи да отговаря с някаква изтъркана фраза. Усмивката й му хареса, макар че не се смяташе за обект на нейната приветливост. Един забравен копнеж го накара да предизвика повторно тази усмивка. Но не му дойде наум нищо освен безпомощното изречение:

— Ти си уморена.

— Да — отговори тя и Динкли не знаеше какво повече го учуди — откровеността или усмивката й. Това, реши той, е добър завършек на тъпото дежурство. Очакваше ли още нещо? Наблюдаваше я нерешително. Лицето й не беше му направило впечатление — лице, което ще познаеш сред дузина други, но след половин час отново ще забравиш. То беше едно от онези лица, които човек трудно запомня не защото са обикновени, а защото са непроницаеми. Върху лика й беше останала следа от някаква радост и той си помисли, че може би Ирелин очаква да завържат разговор. Разсеяно заобиколи мисълта, че може самият той да го очаква: