Бернд Улбрих - Лейтенант Динкли

— Нека да погледнем трезво на фактите. — Джеперсън се закани с пръст на невидимите противници. — В лунната база искаха да се отърват от вас. Да ви обвини в нещо направо Олстейн не можеше. Но методите ви на работа не се харесваха, вие поставяхте сътрудниците и началниците си в несигурно положение. Е, да, успехите на групата ви — той присви равнодушно устни. — И други имат успехи за отбелязване, при това рецептата им е по-сполучлива от: „Пътят е нищо, целта — всичко.“

Динкли се отказа да се защищава. Знаеше от собствен опит, че човек с никакъв аргумент не може да обори предварително съставено мнение. Каква полза да възразява, че са го отстранили. Джеперсън щеше да му се изсмее. Завистник? Скъпи приятелю, архаичните епохи отдавна са отминали. За да изграждаш външни станции, да работиш в орбита, на астероидите — трябва да си истински мъж. Един за всички, всички за един. Знаете лиза тримата мускетари, лейтенант Динкли?

Бил поставял сътрудниците си в несигурно положение? Чисто увъртане! Та кой от тези сътрудници и началници щеше да доведе до успешен край построяването на станцията „Меркурий 2“? Кой от тези, които имали по-сполучлива рецепта?

Тогава никой от тях не беше приел сериозно указанието за структурата на почвата. Противно на установеното Динкли премести на своя глава площадката. Когато транспортната ракета катастрофира на първоначалната площадка, противниците му твърдяха, че маневрите по приземяването не могли да бъдат направлявани коректно поради изместването на станцията. Но тъкмо експлозията при удара освободи мехура от магма, който нито един фазотирон не беше изчислил. Дали скалната покривка щеше да издържи станцията, както и извършващите меко кацане кораби? Въпросът никога не беше окончателно изяснен. Реабилитацията му се забави. А фактът, че станцията „Меркурий 2“ все още си стоеше, компрометираше онези, които бяха наизустявали служебните предписания.

— Повярвайте ми — каза Джеперсън, — винаги е недостатък да смяташ, че единствен виждаш истината. Съществуват ситуации, в които и двете страни имат право. Не беше разумно да влизате в разправия с Олстейн. Именно той преобърна цялата Слънчева система, за да се отърве от вас.

— Защо ми разказвате това?

Джеперсън не отговори на въпроса.

— Никой не ви искаше. Той и за това се беше погрижил. Ако аз не бях превъзмогнал всички предразсъдъци, щеше да ви запрати на другия край на света. Все някога идва денят, когато могат да ти стоварят вината за даден пропуск или пък да не го вземат предвид.

„Това било значи, помисли си Динкли. Косвено признава намерението си. В такива случаи винаги се говори косвено.“

— Не знам — каза той — дали ще ви бъда благодарен за това. Не го очаквайте.

Джеперсън кимна угрижен.

— Трябваше да се досетя. Нека да се изразяваме ясно. Вие предприемате нещо извън реда. Потръгне ли добре, никой не се интересува. Потръгне ли накриво обаче, аз нося отговорността. Аз!

— Делово съображение. — Динкли описваше с показалеца си кръгчета във въздуха. — И какво трябваше да направя? Да оставя тримата в Ц-4 да пукнат?

— Вероятността екипът ви да не се справи беше десет хиляди на едно. Двадесет и трима мъртъвци срещу трима! Знам — сметката звучи цинично. Но радиацията беше вече толкова силна, че указанията бяха категорични. Не ви смятам за самоубиец-филантроп. Честолюбие, скъпи мой… — С едно движение на ръката той съгра-ди от всички аргументи непревземаема крепост. — Премествам ви до второ нареждане на вътрешна служба. Ронингър ще бъде ваш подходящ заместник. — Той му стисна ръката и го освободи.

В коридора Динкли срещна Джонатан. Специалистът по въпросите на Сатурн се приближаваше, поклащайки се върху кривите си крака.

— Шефът нахока ли те? — извика му той с весело безпокойство в гласа. — Ясно ми е. Измъкнахте тримата от Ц-4. Но ако си бяха отишли, щеше да има солено разследване.

— А ако и ние си бяхме отишли заедно с тях?

Джонатан махна с голямата си космата ръка:

— Ела, каня те на чашка!

Седнаха на маса близо до куполната стена. Като граница между два свята тя разделяше уюта от хаоса. Неговият живот, изглежда, протичаше на предела между тези две противоположности. Размисли, но все се оказваше, че те могат да се опишат само с тези две думи. И пътят между тях оставаше единственият който можеше да поеме.

Заобиколени от екзотична растителност, чиято свежест събуждаше глад за слънце и сянка, те погледнаха навън към осветения от Сатурн пейзаж на Япетус. Единствено силуетите на скалните отломъци върху фона на огромния диск на планетата създаваха впечатлението за близост и далечина. Изпитваше ли копнеж по Земята, по някой човек? По какво всъщност? Гледката там навън беше поразително красива. Въпреки това се възбунтува срещу нея. Той търсеше движение, а тази мъртва картина убиваше фантазията му. Картини! В живота му трябваше да има движение и той винаги с радост щеше да потегля в нова посока. Балансираше на границата на хаоса. Накъде да се отправи иначе? Трябваше ли човек постоянно да върви от някъде за някъде, от някого към някого? От Олстейн към Джеперсън?