Джийн Улф - Зоопарк за любимци

— Ти не си пурпурен — смъмри го обучаващият киборг — и би трябвало да не приказваш какъв си.

— Бих определил този нюанс като бледоморав — поясни на жената помощник до него.

Киборгът се обърна към помощницата си и продължи:

— Мислиш ли, че те ще имат нещо против, ако започна отново? Боя се, че не съм на мястото си.

— Не трябва да прекъсваш — смъмри помощницата едно малко момиче. — През ранния терциер на горния еоцен, меритериите, прадедите на слона, са били големи колкото малки хипопотами.

— Хмм — измънка Рекс — Хъм-хъм.

— С какво го хранят? — размаха ръката си буйно малкото момче.

— Най-вече с „тофу“, това е добре за него — погледна Рекс обучаващия киборг, докато говореше и разбра, че тиранозавърът показва явно неудоволствие. — Той трябва да изяжда по един товарен аерокар дневно от него. А също и големи дози соев протеин и бобена извара.

— Бих предпочел да ям хипопотами — каза Рекс на малкото момче. Винаги го правех, когато качвах деца да ме яздят. Хо-хо!

— Той само се шегува — поясни киборга на децата, след това повдигна ръката на помощницата си и погледна часовника й. — Можех да ви разкажа повече, деца, но ще го правя докато продължаваме с разходката си, иначе ще закъснеем с разписанието.

Киборгът и помощницата му отвориха вратата на двора на Рекс и излязоха навън, придружени от малките момчета и момичета. Докато по-голямата част от децата бяха останали при тиранозавъра и струпали се около него милваха дебелата му и груба кожа над експерименталните му пръсти, те бяха отишли зад спалния хангар на Рекс и се бореха с твърде голямо седло от пентастирен, модел „отвратителна кошница“ и сгъваема стълба. Донесоха го, успяха да го окачат на раменете на тиранозавъра и да го затегнат въпреки добронамереното пречкане на четири деца.

Родерик се беше присъединил към тях повдигайки седлото, отпускайки и затягайки коланите му с цел да не се смъкне на една страна.

— Благодаря ти — каза помощницата на киборга. — Виждала ли съм те тук и преди?

— Не, дойдох за първи път — поклати момчето глава.

— Добре, повечето така правят. Имам предвид повечето мъже, които разполагат със себе си, макар да е почти винаги само един.

— Той трябва да легне долу — каза обучаващия киборг, — за да сложим това на него. След това ако отново легне, децата няма да използуват стълбата. А, Рекс отново е седнал.

— Аз съм толкова дебел — измърмори тиранозавърът. — Сигурно се дължи на доброто „тофу“, което ям.

Едно след друго, децата изкачиха стълбата. Помощничката на киборга стоеше отстрани, с цел да ги хване ако някое от тях се подхлъзне и падне, като същевременно предупреждаваше всяко от тях да се хваща за перилата й, а после да затегне предпазния си колан на седалката, която е избрало. Тя и обучаващият киборг се качиха последни. След това киборгът резюмира лекцията й, а Рекс се изправи на задните си крака с пъшкане и бавно започна да обикаля зоопарка — нещо, което извършваше по дванайсет пъти на ден.

„Денят би трябвало да се счита за пропаднал — помисли Родерик. — Ярък и светъл пропаднал ден, много по-красив от всички преди него.“

Устойчивият ведър вятър беше духал право под слънчевите лъчи. Той носеше джинси, спортна шапка с емблема на „Белите чорапи от Претория“ и риза на точици. Когато вятърът не бе духал силно, беше поддържал въздушния си велосипед по-ниско, после се бе изкачил на раменете на Рекс и бе потънал в очакване той да събори един от хамбарите, чийто врати бяха затворени…

— Хайде сега — рече обучаващият киборг, — има ли допълнителни въпроси?

Родерик навреме повдигна очи, за да забележи как ъгъла на бялото седло, модел „отвратителна кошница“ изчезва зад спалния хангар на Рекс.

— Да — повдигна ръка той. — Какво е станало с момчето?

— Правителството прие отговорността за неговото отглеждане и образование — обясни киборгът. — То е получило чувствителна подготовка и превъзпитание в областта на социалните стойности и се е превърнало в отговорен гражданин.

Когато обучаващият киборг, помощницата му и децата си отидоха, Рекс каза:

— Знаеш ли, винаги съм се чудил какво е станало с теб.

Родерик избърса изпотеното си чело и отвърна:

— Ти знаеш какъв съм бил през цялото време, нали?

— Сигурно.

Настъпи тишина. Някъде отдалече, сякаш от друго време или друг свят се чуваха развълнуваните разговори на децата, придружени от ръмжене на лъв.

— Нищо не ми се е случило — рече Родерик, защото трябваше да каже нещо. — Пораснах, това е всичко.