Джийн Улф: Зоопарк за любимци

Не беше най-правилното предположение, но като че ли стоеше по-близо до истината от останалите. Можеше да бъде плющенето на дебелите клони и трясъкът на падналите дървета, да, най-вероятно — звукът от тяхното придвижване — трясъкът и разцепването на дърво. До известна степен беше шумът.

— Той е причинил голяма част от щетите — каза обучаващия киборг и придружаващата го особа от женски пол го потвърди с кимване на глава. — Много по-лошо, буквално е ужасил стотици хора…

Седнал на раменете на Рекс, Родерик можеше да говори почти в ушите му.

— Ръмжи! — нареди му момчето.

Ръмженето на тиранозавъра разтърси земята.

— Продължавай да ръмжиш! — И той го направи.

Червеникавите и бели говеда, които Рекс ядеше понякога, едва се придвижваха на късите си крака. Бяха твърде дебели, за да тичат по-бързо, едно дори беше настъпено. Хората също бягаха, когато той на шега бе прекатурил една барака и тракторът до нея. След това го беше бутнал и стъпкал дълбоко в близкото блато, после без да намали темпото бе прекосил брода на реката. На северния й бряг имаше няколко постройки и хората там наистина побягнаха.

Те бяха избягали, всички, с изключение на един стар човек с гъсти мустаци, който се бе опулил в тях с изпъкналите си очи — или твърде стар, или твърде уплашен, за да избяга — помисли Родерик. Той беше погледнал надолу към него и махнал с ръка, после очите им се бяха срещнали и изведнъж, сякаш от върха на главата на стария човек изникна нещо, което се въртеше в нея — беше успял да прочете мислите му. Не се мъчете да отгатнете.

На мустакатият човек му се искаше да направи точно това, което момчето правеше в момента. Старият мъж никога не би бил в състояние да го извърши, но някой го правеше. Това дете с риза на точици се справяше отлично с действията си, така че изглежда той бе имал погрешна преценка за света през целия си живот, макар този стар свят да бе по-чудесен отколкото предполагаше. Но може би въпреки всичко имаше надежда. Някаква, в която тези неща щяха да продължават и то точно в понеделник, в Либъртибърг.

Преди възрастния човек да успее да си поеме дъх и да възкликне, Родерик го беше задминал, а по-нататък по пътя му се намираха дървета и царевични полета („ей-си“ костюмът му беше напълно изтръпнал). И след като премина през много царевични стебла, достигна до нещо като голяма фабрика. Рекс беше настъпил оградата й и предизвикал множество електрически искри от къси съединения, след това аерокарът се бе устремил към тях.

Той би могъл да бъде червен и бърз и Родерик си го представи така ясно сякаш го бе видял вчера. Можеше да се гмурне във въздуха, опитвайки се да уцели главата на Рекс и след като го прегази да каже: „Господи, това е велик голям динозавър! Опита се да блъснеш велик, голям динозавър, ти, мижитурко!“. След това прегазвачът би могъл да издигне аерокара и да изчезне, а после да се опита да завърши започнатото.

Родерик го бе проследил с очи, след като Рекс го беше праснал и след това небето бе възвърнало чудесния си студеносин цвят и хирургически кръглите бели облачета, които се скитаха по него. Той никога не беше виждал по-добро небе и никога не би могъл, защото небесата не бяха в състояние да имат по-добър вид от този. След това забеляза каналния хеликоптер да прави кръгове над него, заснемайки физиономията му за тройно доказателство и направи гримаса.

Някакво друго дете с невероятно прави и руси коси вдигна ръка и попита:

— Убил ли е голяма част от хората?

Обучаващият киборг прекъсна собствената си лекция.

— Несъмнено не, тъй като в Северна Америка по време на горния креден период не е имало хора. Човешката еволюция не е била започнала…

— Този ли беше? — посочи Рекс невзрачното момиче.

Тиранозавърът разтърси глава.

— Не е този, от гледна точка на потомството — обясни киборгът — Разрушението е разпадане и той, и този, който го е направил са разрушавали. Той е разрушавал, а бих казал, че творецът му още повече. Рекс не би правил това в съществуването си, ако не беше създаден да нарушава социалните стандарти. Никаква друга чувствителност не би била способна да направи това, което извърши той. И все пак някоя би постигнала сътворяването на голям динозавър да премине в оцветяване…

— Аз съм с пурпурен цвят — прекъсна го Рекс. — Придобил съм това мнение, защото съм по-стар и вероятно имам притъпено зрение. Погледнете тук. — Той се сгъна и плясна с непропорционално малките си ръце. Прахът се отдели от кожата му, оставяйки тъмни следи и тя лъсна като избеляла череша.