Ф. Уилсън - Лица

— Бях на девет, когато тя се роди. Втори декември, 1968 — една седмица след Карли Бейкър. Седем паунда и четири унции 2 2 1 унция = около 30 грама ужас. Приличаше повече на риба, отколкото на човек.

Образът на сестра му се бе запечатал в дъното на мозъка му. И то след като с часове бе изучавал отврвтителното й лице. Само очите изглеждаха човешки. Останалото бе ужасно. Уста без устни, плосък нос, ниско чело, пръстите на ръцете и краката бяха разперени, така че повече приличаха на плавници, отколкото на човешки крайници, тялото бе издуто и покрито с бляскава кожа, която бе тъмо сиво-синя. Лекарите казваха, че цветът се дължи на порок на сърцето, дефект, поради който червената и синята кръв се смесват.

Отвратеният деветгодишен Кевин Харисън я бе кръстил Рибата тон — но никога не се изпускаше пред техните.

— Не й даваха много живот. Няколко месеца, така казваха, и ще умре. Но тя не умря. Ани живееше ли, живееше. Година. Две. Баща ми и лекарите се опитаха да навият майка ми и да я остави на грижите на някаква институция, но мама не искаше и да чуе. Тя държеше Ани в третата спалня, говореше й, гукаше й и й бършеше задника и през цялото време висеше при нея. През цялото време, Марта!

Марта стисна ръката му и кимна да продължава нататък.

— След известно време се получи така, че в живота на Мама не съществуваше нищо друго. Не искаше да изостави Ани. Семейните пътувания станаха част от миналото. Исусе, ако те с татко отидеха на кино, аз трябваше да се грижа за Ани. Никоя бавачка не беше достатъчно надеждна. Цялото ни съществуване като че се въртеше около онзи урод в спалнята отзад. А аз? Аз бях забравен.

Мина време и започнах да мразя сестра си.

— Кевин, не е нужно да…

— Напротив! Трябва да ти разкажа всичко! Когато станах на четиринайсет — точно на възрастта на Томи Бейкър, когато си го е получил — си мислех, че ще полудея. Получавах само петици в училище, но на кой му дремеше? На никой, по дяволите! „Ани почти се претърколи днес. Не е ли чудесно!“ Голяма работа! Та тя бе на пет години, за бога! Бях започнал да играя защита в университетския младежки баскетболен отбор на колежа, въпреки че бях проклет начинаещ, ама дойде ли някой на моите мачове? Не, по дяволите!

— Казвам ти, Марта, след пет години, изкарани в грижи за Ани, къщата ни се беше превърнала в буре с барут. Като се връщам назад, сега разбирам, че вината е била на майка ми, задето е била толкова обсебена. Но когато бях на четиринайсет, за всичко винях Ани. Наистина я мразех, задето се е родила урод.

Той замълча, преди да продължи. Това бе най-трудната част.

— Една нощ, когато баща ми успя да завлече майка ми навън за някакъв банкет на компанията, на който трябваше да присъства, бях оставен сам да се грижа за Ани. В редките случаи като този, майка ми винаги ми заръчваше да не оставям Ани сама — нали знаеш, да й чета приказки и други такива. Но аз никога не изпълнявах. Оставях я да лежи там отзад при стария черно-бял телевизор, докато аз се настанявах в дневната и зяпах новия. Този път обаче, влязох в стаята й.

Спомни си я как изглеждаше, завита до половината на дебелото си, малко рибе тяло със завивки, които може и да бяха с дължина повече от ярд 3 3 1 ярд = почти 1 метър .

Беше зима, като сега и майка му я бе облякла във фланелена нощница. Твърдата коса, която израстваше отзад на главата й бе сплетена на две плитки, захванати с две розови панделки.

— Очите на Ани светнаха, когато влязох в стаята. Тя никога не бе проговаряла. Явно не можеше. Лицето й фактически не можеше да придобие никакво изражение и подобните й на плавници ръце също не ставаха за почти нищо. Трябваше да четеш по очите й, а това не беше лесно. Никой не знаеше докъде се простират умствените й способности или доколко е наясно какво става около нея. Майка ми казваше, че била умна, но мисля че мама леко се бе чалнала по въпросите, отнасящи се до Ани.

Както и да е, бях застанал до креватчето й и започнах да й крещя. Тя потръпна от звуците. Наричах я с всички мръсни думи, за които можеш да се сетиш. И всеки път, когато я обиждах, я бодвах с пръсти — не толкова силно, че да остане синина, но достатъчно, за да излея част от насилието, насъбрало се в мен. Наричах я гадна риба тон с крака. Казах й колко я мразя и как ми се иска никога да не се бе раждала. Казах и, че всички я мразят и че единственото, за което става е за експонат в музей с уроди. И тогава й казах: „Иска ми се да си мъртва! Защо не умреш? Трябваше да умреш още преди години! Защо не направиш на всички ни тази услуга и да умреш още сега!“