Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

Това беше роман без сюжет, с един единствен герой, всъщност психологически етюд за един млад парижанин, който посветил живота си на опита да осъществи в деветнайсети век страстите и идеите, принадлежали на всички векове, освен на неговия, и да попие в себе си всички настроения, през които е преминал световният дух, пленен от ония отречения, които хората, без да се замислят, са нарекли добродетели, и от ония естествени протести срещу тях, които мъдрите хора все още наричат пороци. Романът бе написан в оня необикновен красив стил, едновременно ясен и неясен, който допускаше съжителството на жаргон, архаизми, технически изрази и изискани парафрази — стил, характерен за произведенията на някои от най-изтънчените творци от френската школа на символистите. Срещаше метафори, странни като орхидеи, вълнуващи като багрите на орхидеята. Животът на чувствата бе описан със средствата на мистическата философия. Понякога не разбираше дали се докосва до религиозния екстаз на някакъв средновековен светец или до болезнената изповед на съвременен грешник. Опасна книга беше тази. Сякаш силен мирис на тамян се излъчваше от страниците й и замъгляваше съзнанието. Ритъмът на фразите, деликатната монотонност на мелодиката, сложните рефрени и умело повтарящите се части потапяха Дориан, докато преминаваше от глава към глава, в някакъв унес, в някакво болезнено мечтание, което му пречеше да усети, че денят е избледнял и вече са пропълзели сенките на вечерта.

През прозорците проблясваше безоблачно, меднозелено небе, пронизано от самотна звезда. При неговата мъждива светлина Дориан продължаваше да чете, докато престана да различава редовете. Тогава, след многократните напомняния на камериера за късния час, той стана, отиде в съседната стая, остави книгата на малката флорентинска масичка, която винаги стоеше до леглото му, и започна да се облича за вечеря.

Беше вече девет часът, когато пристигна в клуба и завари лорд Хенри, седнал сам в един от малките салони, силно отегчен.

— Много съжалявам, че закъснях, Хари — извика Дориан, — но всъщност вината е изцяло твоя. Книгата, която ми изпрати, така ме увлече, че не усетих как тече времето.

— Да, знаех, че ще ти хареса — отвърна лорд Хенри, ставайки от стола си.

— Не казах, че ми е харесала, Хари. Казах само, че ме е увлякла. Има голяма разлика.

— Аха, значи си я открил — измърмори лорд Хенри и двамата отидоха да вечерят.

Години наред Дориан Грей не можеше да се освободи от влиянието на тази книга. Или — може би — не искаше да се освободи. Достави си от Париж десетина екземпляра от луксозното издание, поръча да ги подвържат в различни цветове, които да подхождат на различните му настроения и на променливите желания на един неустойчив характер, над който той понякога напълно загубваше контрол. Героят на книгата, този удивителен млад парижанин, у когото романтичното и рационалното начало се сливаха по такъв странен начин, стана за него образец. И наистина, книгата сякаш бе историята на собствения му живот, описан, преди той да го бе преживял.

В едно отношение обаче той беше по-щастлив от измисления герой на романа. Никога не бе изпитал — пък и не бе имал повод да изпита — оня болезнен страх от огледала, лъскави метални повърхности или застинали води, който отрано бе завладял младия парижанин, породен от преждевременното повяхване на очевидно забележителната му някога красота. Почти с жестока радост — а може би във всяка радост, както и във всяко наслаждение се съдържа известна жестокост — Дориан четеше последната част на книгата, където с истински трагизъм, макар и с леко преувеличен патос, се описваха скръбта и отчаянието на човек, загубил онова, което е ценил най-високо у хората и в света.

Неговата красота обаче, която така бе запленила Базил Холуърд, а и много други, очевидно никога нямаше да повехне. Дори онези, които дочуваха най-лоши неща за Дориан — защото от време на време странни слухове за неговия начин на живот се носеха из Лондон и даваха храна за клюки в клубовете, — не можеха да допуснат, че наистина е безнравствен, щом го видеха. Той имаше вид на човек, неомърсен от живота. Мъже, които говореха грубо, замлъкваха, щом влезеше Дориан Грей. В чистотата на лицето му имаше нещо, което им действаше като упрек. Самото му присъствие сякаш им напомняше за невинността, която те бяха опетнили. Те се питаха как този красив и обаятелен човек бе успял да се запази чист в едно толкова порочно време.