Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— От старата ученическа стая ли, мистър Дориан? — възкликна икономката. — Та тя е потънала цялата в прах! Трябва да наредя да я почистят и разтребят, преди да влезете в нея. Не бива да я виждате в този вид. Наистина не бива.

— Не искам да я разтребват, мисиз Лийф. Искам само ключа.

— Но, сър, вие целият ще се покриете с паяжини, ако влезете там. Не е отваряна близо пет години, всъщност откакто почина негова светлост.

Дориан се намръщи, когато тя спомена за покойния му дядо. Той бе съхранил ненавистно чувство към него.

— Няма значение — отвърна той. — Просто искам да видя стаята — нищо повече. Дайте ми ключа.

— Ей сега ще ви го дам, сър — каза старата жена, като прехвърляше с треперещи, несигурни пръсти голямата си връзка с ключове. — Ето го, веднага ще го сваля от връзката. Но нима се каните да се настаните там, сър, след като тук ви е толкова удобно?

— Не, не — отвърна сприхаво той. — Благодаря ви, мисиз Лийф. Свободна сте.

Тя се забави още малко, бъбрейки за някои дреболии в домакинството. Той въздъхна и й каза да се справи с нещата така, както намери за добре. Тя напусна стаята с грейнало лице.

Когато вратата се затвори, Дориан сложи ключа в джоба си и огледа стаята. Погледът му се спря на широка атлазена покривка, богато избродирана със злато — забележителен образец на венецианското изкуство от края на XVII век, който дядо му бе открил в някакъв женски манастир близо до Болоня. Да, с нея щеше да загърне портрета. Навярно тя често бе служила като покров за мъртъвци. Сега щеше да прикрива нещо, което също подлежеше на разложение, разложение, много по-страшно от онова, което предизвиква смъртта — нещо, което щеше да буди ужас, но никога нямаше да умре. Греховете на Дориан щяха да бъдат за нарисувания на платното образ онова, което са червеите за трупа. Те щяха да похабят красотата му, да унищожат очарованието му. Щяха да го осквернят и опетнят. Но портретът ще продължава да живее. Ще бъде вечно жив.

Дориан потръпна и за миг съжали, че не беше казал на Базил истинската причина, която го караше да скрие портрета. Базил щеше да му помогне да устои на влиянието на лорд Хенри и на още по-опасното влияние на собствения му характер. Любовта, която Базил изпитваше към него — а това наистина беше любов, — криеше в себе си само благородство и възвишени пориви. Тя не беше обикновеното възхищение от физическата красота, което се поражда от чувствеността, и умира, когато тя угасне. Такава любов са изпитвали Микеланджело, Монтен, Винкелман и самият Шекспир. Да, Базил можеше да го спаси. Но сега вече беше късно. Миналото може винаги да се заличи. Разкаянието, отречението и забравата могат да свършат това. Но предначертаното е неизбежно. В него бушуваха страсти, които щяха да намерят своя ужасен отдушник, и сенките на порочните му помисли щяха да се превърнат в реалност.

Той взе от кушетката голямата пурпурно-златна покривка и я отнесе зад паравана. Дали лицето върху платното бе станало още по-отвратително? Стори му се, че не беше променено, само омразата му към него се бе засилила. Златисти коси, сини очи и розово-червени устни — всичко си беше същото. Беше се изменил единствено изразът. И той беше ужасен със своята жестокост. Колко нищожни му се струваха упреците на Базил заради Сибил Вейн в сравнение с укора и порицанието, които виждаше в портрета — колко нищожни и маловажни! От платното го гледаше собствената му душа и му искаше обяснение. Прониза го болка и той метна богато извезания покров върху картината. В това време на вратата се почука. Той се измъкна иззад паравана тъкмо когато влизаше прислужникът.

— Хората дойдоха, monsieur.

Дориан си даде сметка, че незабавно трябваше да се освободи от Виктор. Той не биваше да знае къде ще бъде отнесен портретът. В него имаше нещо лукаво, а погледът му издаваше проницателност и коварство. Дориан седна на писалищната маса и набързо написа една бележка до лорд Хенри, в която го молеше да му изпрати някаква книга за четене и му напомняше за срещата им в осем и петнайсет вечерта.

— Почакайте за отговор — каза той, подавайки бележката на прислужника — и доведете хората тук.

След две-три минути на вратата отново се почука и в стаята влезе самият мистър Хабърд, известният търговец на рамки от Саут Одли стрийт, придружен от един грубоват на вид млад помощник. Мистър Хабърд беше нисък човек с румени бузи и червеникави бакенбарди, чието възхищение от изкуството беше значително охладено от вечното безпаричие на повечето от художниците, които търсеха услугите му. Обикновено той никога не напускаше магазина си. Чакаше клиентите сами да отидат при него. Но винаги правеше изключение за Дориан Грей. У Дориан имаше нещо, което очароваше всички. Удоволствие беше дори само да го видиш.