Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Моля ви, внесете я вътре, мистър Хабърд — каза той уморено, като се обърна, — Съжалявам, че ви задържах толкова дълго. Замислих се за нещо друго.

— Винаги ми е приятно да си почина, мистър Грей — отвърна търговецът на рамки, който все още дишаше тежко. — Къде да я сложим, сър?

— О, където и да е. Ето тук. Не желая да я окачвам. Просто я облегнете на стената. Благодаря.

— Мога ли да погледна картината, сър?

Дориан трепна.

— Едва ли ще ви бъде интересно, мистър Хабърд — каза той, като не сваляше поглед от него. Беше готов да скочи отгоре му и да го повали на пода, ако той се осмелеше да вдигне пищната драперия, която скриваше тайната на неговия живот. — Не искам да ви бавя повече. Много съм ви задължен за любезността да дойдете лично.

— Няма защо, няма защо, мистър Грей. Винаги съм на вашите услуги, сър. — И мистър Хабърд затрополи надолу по стълбите, следван от помощника си, който погледна назад към Дориан с плаха възхита, изписана върху грозното му, грубовато лице. Никога досега не беше виждал толкова очарователен човек.

Когато шумът от стъпките им заглъхна, Дориан заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Сега се чувстваше сигурен. Никой нямаше да зърне това ужасно нещо. Ничии очи освен неговите нямаше да открият срама му.

Когато се върна в библиотеката, той видя, че часът е пет и че чаят вече е донесен. Върху черна масичка, богато инкрустирана със седеф — подарък от лейди Радли, съпругата на неговия опекун, красива, но болнава жена, която бе прекарала предишната зима в Кайро, — лежеше записка от лорд Хенри, а до нея една книга в леко окъсана жълта подвързия и със замърсени краища. Един брой от третото издание на „Сент Джеймз Газет“ бе оставен на подноса за чай, Очевидно Виктор се беше върнал. Дориан се питаше дали той не беше срещнал двамата мъже в преддверието когато те са напускали къщата, и дали не беше разбрал от тях защо бяха идвали. Той сигурно ще забележи отсъствието на картината — несъмнено вече го беше забелязал, докато беше подреждал приборите за чай. Параванът беше отдръпнат настрани и празното място на стената биеше на очи. Може би някоя нощ ще го види как се прокрадва по стълбите и се опитва да насили вратата на стаята. Колко ужасно е да имаш шпиони в дома си. Беше чувал за богати хора, които цял живот са били изнудвани от някой прислужник, прочел нечие писмо, подслушал разговор, задигнал визитна картичка, намерил под възглавницата изсушено цвете или късче смачкана дантела.

Дориан въздъхна, наля си чай и отвори записката на лорд Хенри. В нея той му съобщаваше само, че му изпраща вечерния вестник и една книга, която може би ще го заинтересува, и че ще бъде в клуба в осем и петнайсет. Дориан взе вестника и започна небрежно да го разлиства. Една бележка с червен молив на пета страница спря погледа му. Тя насочваше вниманието му към следния пасаж:

„РАЗСЛЕДВАНЕ НА ПРИЧИНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ЕДНА АКТРИСА. Тази сутрин в Бел Тавърн, Хокстън Роуд, бе проведено следствие от участъковия инспектор мистър Данби във връзка със смъртта на Сибил Вейн, млада актриса, наскоро ангажирана в Кралския театър, Хоубърн. Беше констатирана смърт при злополука. Присъстващите бяха трогнати от разказа на майката на покойната, която беше силно развълнувана, когато даваше показанията си, и от съобщението на д-р Биръл, който бе извършил аутопсията на тялото.“

Дориан се намръщи, скъса вестника на две и като прекоси стаята, го хвърли в кошчето. Колко грозно е всичко! И каква страшна реалност на нещата придава тази грозота! Леко се ядоса на лорд Хенри, че му е изпратил вестника. И колко глупаво от негова страна — да подчертае съобщението с червен молив. Виктор можеше да го прочете. Знаеше достатъчно английски.

Може би го е прочел и вече подозира нещо. Всъщност беше ли от значение това? Какво общо имаше Дориан Грей със смъртта на Сибил Вейн? Нямаше от какво да се страхува. Не я беше убил Дориан Грей.

Погледът му се спря на жълтата книга, изпратена от лорд Хенри. „Какво ли представлява?“ — помисли си той. Приближи се до малката, инкрустирана със седеф осмоъгълна масичка, която винаги му напомняше медна пита, изработена от някакви странни египетски пчели, които вместо с мед са си служили сякаш със сребро, взе томчето, отпусна се в едно кресло и започна да го прелиства. След няколко минути бе погълнат от четивото. Това беше най-необикновената книга, която някога бе чел. Струваше му се, че в някакви ефирни одежди под нежните звуци на флейти пороците на света преминаваха пред него като в пантомима. Онова, за което само смътно бе мечтал, внезапно придобиваше реалност. Онова, за което изобщо не беше мечтал, постепенно се разкриваше пред очите му.