Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

Настъпи мълчание. Вечерният мрак изпълваше стаята. Откъм градината сенките безшумно се промъкваха на сребърните си крачка. Изнемощели, цветовете на околните предмети избледняваха.

След известно време Дориан Грей вдигна глава.

— Ти ми обясни какво представлявам, Хари — прошепна той с въздишка на облекчение. — Аз чувствах всичко, което ти каза, но някак се страхувах от него и не можех да си го обясня. Колко добре ме познаваш. Но нека не говорим повече за случилото се. То беше едно прекрасно преживяване. Това е всичко! Питам се, дали животът ще ми поднесе нещо, също толкова прекрасно?

— Животът ще ти поднесе всичко, Дориан. Няма нищо, което ти с твоята необикновена красота да не си в състояние да постигнеш.

— Но представи си, Хари, ще дойде време, когато ще се превърна в изнемощял набръчкан старец. И тогава?.

— О, тогава — каза лорд Хенри, като стана да си върви, — тогава ще трябва да се бориш за всяка своя победа. А сега те сами идват при теб. Не, ти си длъжен да съхраниш красотата си. Живеем във век, когато хората четат прекалено много, за да бъдат умни, и мислят прекалено много, за да са красиви. Иска ми се ти да бъдеш пощаден. А сега е най-добре да се облечеш и да вървим в клуба. И без това вече доста закъсняхме.

— Мисля да дойда направо в операта, Хари. Чувствам се твърде уморен, за да ям. Кой е номерът на ложата на сестра ти?

— Двайсет и седми, струва ми се. На първи балкон.

Ще видиш името й на вратата. Аз обаче съжалявам, че няма да дойдеш да вечеряме.

— Нямам сили — уморено каза Дориан. — Но съм ти безкрайно задължен за всичко, което ми каза. Ти наистина си най-добрият ми приятел. Никой не ме е разбирал така.

— Ние сме едва в началото на нашето приятелство, Дориан — отвърна лорд Хенри, като стисна ръката му. — Довиждане. Надявам се да те видя преди девет и половина. Не забравяй, че пее Пати.

Когато затвори вратата след него, Дориан позвъни и след няколко минути Виктор се появи с лампите и спусна транспарантите. Дориан с нетърпение го чакаше да си отиде. Струваше му се, че камериерът се бави безкрайно.

Щом той си излезе, Дориан изтича до паравана и го дръпна настрани. Не, допълнителна промяна в портрета нямаше. Очевидно новината за смъртта на Сибил Вейн бе стигнала до него, преди самият Дориан да я бе узнал. Той реагираше на събитията в мига, в който те се случваха. Отблъскващата жестокост, която бе загрозила изящните очертания на устните, се е появила несъмнено в момента, когато момичето е изпило отровата. Или може би портретът е равнодушен към последствията? Може би той само отразява онова, което става в душата му? Дориан размишляваше и се надяваше, че някога с очите си ще види как се извършва промяната. Тази мисъл го накара да потръпне.

Горката Сибил! Каква невероятна съдба! Тя често бе изобразявала смъртта на сцената. И накрая Смъртта я бе докоснала и я бе отнесла със себе си. Как ли е изиграла тя тази ужасна последна сцена? Дали, умирайки, го е проклинала? Не, тя бе умряла от любов към него. Отсега нататък той ще гледа на любовта като на светиня. Тя бе изкупила всичко, като бе принесла в жертва живота си. Той няма повече да си спомня за страданието, което тя го бе накарала да преживее през онази ужасна вечер в театъра. Ще си спомня за нея само като за един прекрасен трагически образ, появил се на сцената, за да разкрие великата същност на Любовта. Прекрасен трагически образ! Сълзи изпълниха очите му при спомена за детския израз на лицето и, за очарователните й жестове, за плахата й, трепетна грация. Той бързо ги изтри и отново погледна портрета.

Чувстваше, че е дошло времето да направи своя избор. Или изборът му вече бе направен? Да, животът бе решил това вместо него — животът и неговото собствено любопитство към живота. Вечна младост, неограничена страст, изтънчени тайни наслаждения, необуздани радости и още по-необуздани прегрешения — ето какво го очакваше. А портретът щеше да носи бремето на неговия позор.

Изпита болка при мисълта, че красивото лице на платното ще се обезобрази. Веднъж, с хлапашки присмех към Нарцис, той бе целунал или се бе направил, че целува тези изрисувани устни, които сега му се усмихваха така жестоко. Сутрин след сутрин бе седял пред портрета, любувайки се на красотата му, почти влюбен в него — както му се струваше понякога. Дали всяко настроение, на което би се поддал, ще предизвиква промени в портрета? Дали той щеше да се превърне в нещо отвратително и противно, което трябва да се заключи в някоя стая, далеч от слънчевата светлина, позлатявала толкова често красивите къдри? Колко жалко! Колко жалко!