Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— И тъй, аз убих Сибил Вейн — проговори по-скоро на себе си Дориан Грей. — Убих я, все едно, че й прерязах собственоръчно с нож гърлото. А розите са все така прекрасни и птиците пеят все така весело в градината ми! И днес аз ще вечерям с теб, ще отида в операта, а след това ще хапнем отново някъде… Как странно драматичен е животът! Ако бях прочел всичко това в някоя книга, Хари, сигурно щях да заплача. А сега, когато то се случи наистина и се случи с мен, ми изглежда толкова необикновено, че не мога да плача. Ето първото любовно писмо, което съм написал в живота си. Странно е, че първото ми любовно писмо е адресирано до едно мъртво момиче. Бих искал да знам могат ли да изпитват чувства тези бледи, безмълвни хора, които ние наричаме мъртъвци? Сибил! Чувства ли нещо тя, разбира ли, може ли да ме чуе? О, Хари, как я обичах някога! Сега ми се струва, че е било преди години. Тя беше всичко за мен. И дойде тази ужасна вечер — нима това беше едва вчера, — когато тя игра толкова лошо, че сърцето ми едва не се пръсна. После всичко ми обясни. Беше трогателно. Но аз никак не се трогнах, казах й дори, че е безинтересна и глупава, После се случи нещо, което ме изплаши. Не мога да ти кажа какво е, но беше ужасно. Казах си, че ще се върна към Сибил. Чувствах, че не съм бил прав… А сега тя е мъртва. Боже мой! Боже мой! Хари, какво да правя? Ти не знаеш в каква опасност се намирам, а нямам за какво да се хвана! Тя можеше да стане моя опора. Тя нямаше право да се убива. Това е егоистично от нейна страна!

— Скъпи Дориан — каза лорд Хенри, взе цигара от табакерата си и извади от джоба си златна кибритена кутийка, — единственият начин жената да направи от мъжа праведник е, да му досади така, че той да загуби всякакъв интерес към живота. Ако се беше оженил за това момиче, щеше да бъдеш нещастен. Сигурно щеше да се държиш добре с нея. Човек винаги може да се държи добре с ония, които са му безразлични. Но тя твърде скоро щеше да открие твоето равнодушие. А когато жената открие подобно нещо у мъжа си, или се занемарява, или започва да носи много красиви шапки, за които плаща някой чужд мъж. Да не говорим за социалното неравенство на такъв брак, който никога не бих одобрил, но те уверявам, че при всички случаи той щеше да бъде пълна несполука.

— Възможно е — прошепна Дориан, като крачеше напред-назад из стаята с мъртвешки бледо лице. — Но аз мислех, че е мой дълг да се оженя за нея. Не съм виновен, че тази ужасна трагедия ми попречи да изпълня дълга си. Ти ми беше казал веднъж, че над добрите намерения тегне зла участ, че те винаги идват твърде късно. С мен се случи точно така.

— Добрите намерения са напразен опит за намеса в законите на науката. В основата им стои суетата, а резултатът от тях е равен на нула. Понякога те ни доставят приятни, но безплодни преживявания, които имат известна привлекателност за слабите хора. Това е всичко, което може да се каже за тях. Те са чекове, които кората пишат до банка, където нямат открита сметка.

— Хари — възкликна Дориан Грей, приближи се и седна до него. — Защо не мога да почувствам тази трагедия така дълбоко, както бих искал? Не мисля, че съм безсърдечен. Какво мислиш?

— През последните две седмици ти извърши твърде много глупости, Дориан, за да имаш право да се наричаш безсърдечен — отвърна лорд Хенри с ласкава, меланхолична усмивка.

Дориан се намръщи.

— Това обяснение не ми харесва, Хари, но се радвам, че не ме мислиш за безсърдечен. Не, не съм безсърдечен — знам, че имам сърце! И все пак съм длъжен да призная, че този ужасен случай не ми подейства така, както би трябвало. Той ми изглежда просто като необичайна развръзка на някаква необичайна драма. В нея има всичко от страшната красота на гръцката трагедия, трагедия, в която взех голямо участие, но която не ме нарани.

— Това е интересен въпрос — каза лорд Хенри, който изпитваше огромно удоволствие от играта с неосъзнатия егоизъм на младежа, — изключително интересен въпрос. Според мен, верният отговор е следният: често действителните трагедии в живота се разиграват в такава нехудожествена форма, че ни отблъскват със своята грубост, с нелогичността си, с крещящото безсмислие, с пълната липса на стил. Те ни действат така, както ни действа всичко вулгарно. Оставят ни впечатление само за груба, чисто животинска сила и будят възмущението ни. Понякога все пак животът ни среща с трагедия, съдържаща художествени елементи на красотата. Ако тези елементи са истински, събрани заедно, те събуждат чувството ни за драматизъм. Ние изведнъж откриваме, че вече не сме актьори в пиесата, а нейни зрители. Или по-скоро — и двете. Наблюдаваме самите себе си и все повече се увличаме от необикновеното зрелище. А в случая какво всъщност е станало? Някакво момиче се самоубило от любов към теб. За съжаление аз не съм имал в живота си такова преживяване. То би ме накарало да се влюбя завинаги в любовта. Но жените, които са ме обожавали — те не са били толкова много, и все пак е имало и такива, — непременно искаха да живеят още дълго време, след като съм преставал да мисля за тях, а и те за мен. Всички напълняха, станаха скучни и всеки път, когато ги срещам, се отдават на спомени за миналото. Ах, тази удивителна женска памет! Какво ужасно нещо е тя! И каква умствена ограниченост разкрива! Човек трябва да се опива от багрите на живота, но никога не бива да помни подробности. Подробностите винаги са банални.