Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— Трябва да посея макове 23 23 В случая авторът намеква, че маковете са символ на забравата. — Б. пр. в градината си — въздъхна Дориан.

— Не е нужно — възрази неговият събеседник. — Самият живот ни поднася достатъчно макове. Разбира се, не всичко отминава еднакво бързо. Веднъж носих цял сезон само теменужки в бутониерата си, като един своеобразен художествен траур за увлечение, което не искаше да умре. Накрая все пак то умря. Вече съм забравил какво точно го уби. Струва ми се, предложението й да пожертва за мен целия свят. Това винаги е неприятен момент. Той буди у човека ужас пред вечността. Е, добре, можеш ли да си представиш, че преди една седмица, на вечеря у лейди Хампшиър, се оказах съсед на въпросната дама и тя настойчиво искаше да припомни цялата ни история, от начало до край, като изравяше миналото и се прехвърляше в бъдещето. Бях погребал своя роман под леха от надгробни асфоделии, а тя отново го призова на божия свят и ме уверяваше, че съм разбил живота й. Трябва да кажа, че тя си изяде докрай обилната вечеря, затова не изпитах ни най-малки угризения на съвестта. Но каква липса на вкус прояви тя! Единственото обаяние на миналото е в това, че е минало. Жените обаче никога не разбират кога се е спуснала завесата. Те винаги настояват за шесто действие и предлагат представлението да продължи и тогава, когато всякакъв интерес към него е изчерпан. Ако им се позволи да правят каквото искат, всяка комедия би имала трагична развръзка, а всяка трагедия би се превърнала във фарс. Жените са очарователно изкуствени, но нямат никакъв усет за изкуството. Ти си по-щастлив от мен, Дориан. Уверявам те, че нито една от жените, които съм познавал, не би направила за мен това, което направи за теб Сибил Вейн. Обикновените жени винаги успяват да се утешат. Някои го правят, като се увличат по сантиментални цветове. Никога не се доверявай на жена, която носи лилаво, независимо от възрастта си, или на жена над трийсет и петте, която обича розови панделки. Това са жени с истории зад гърба си. Други намират голяма утеха, като неочаквано откриват добрите качества на съпрузите си. Те ти набиват в очите съпружеското си щастие, сякаш това е най-привлекателният от всички грехове. Някои се утешават с религията. Нейните тайнства притежават цялата прелест на флирта, ми каза веднъж една жена. И аз го разбирам. Освен това нищо не може да поласкае суетата на човека така, както ако го обявят за грешник. Съвестта прави от всички нас егоисти. Наистина, утехите, които жените намират в съвременния живот, нямат край. Всъщност не съм споменал още най-главната от тях.

— Коя е тя, Хари? — попита младежът разсеяно.

— О, най-очевидната от всичките — да отнемеш нечий чужд любовник, когато изгубиш своя. В доброто общество това винаги реабилитира една жена. Но наистина, Дориан, колко различна трябва да е била Сибил Вейн от всички жени, които обикновено срещаме. Намирам в нейната смърт нещо много красиво. Радвам се, че живея във век, когато все още се случват подобни чудеса. Те те карат да вярваш в реалността на неща, с които всички си играем, неща, като увлечение, страст, любов.

— Аз бях ужасно жесток към нея. Забравяш това.

— Боя се, че жените ценят жестокостта, откритата жестокост, повече от всичко друго. Те имат изумително примитивни инстинкти. Ние ги еманципирахме, но въпреки това те си останаха робини, които търсят своите господари. Обичат някой да властва над тях. Сигурен съм, че си бил великолепен. Никога не съм те виждал истински разгневен, но мога да си представя как гневът е подчертавал красотата ти. И освен това онзи ден ми каза нещо, което тогава ми се стори съвсем нереално, но сега разбирам, че е било вярно и именно в него е ключът към всичко.

— Какво беше то, Хари?

— Ти ми каза, че Сибил Вейн олицетворява за теб всички романтически героини — че една вечер е Дездемона, а на другата — Офелия, че ако умира като Жулиета, възкръсва като Имогена.

— Сега тя вече никога няма да възкръсне — прошепна младежът и закри лице с ръцете си.

— Не, никога няма да възкръсне. Тя изигра последната си роля. Но ти трябва да гледаш на тази самотна смърт в бедната гримьорна като на странен, зловещ откъс от някаква трагедия от епохата на Джеймз I, като на удивителна сцена от Уебстър, Форд или Търнър. Сибил никога не е живяла в реалността и затова не можем да кажем, че е умряла. Поне за теб тя винаги е била една мечта, видение, прелитащо през драмите на Шекспир, за да ги направи още по-прекрасни със своето присъствие, инструмент, чрез който музиката на Шекспир е звучала още по-богато и по-радостно. В момента, когато се докосна до истинския живот, тя го погуби и той я погуби нея, затова тя си отиде. Оплаквай Офелия, ако желаеш! Посипи си главата с пепел от скръб по удушената Корделия! Проклинай небето заради смъртта на дъщерята на Брабанцио! Но не проливай напразно сълзи за Сибил Вейн. Тя беше по-малко реална от всички тях.