Фредерик Форсайт - Шепнещ вятър

Шайенското село бе на Малкия вълк, но той отсъстваше. Когато с един час закъснение се върна, мнозина го обвиниха, че го е нямало, за да защити хората си. Всъщност той бе предвождал разузнавателния отряд, който беше следил Къстър по течението на Роузбъд и после към Литъл Бигхорн.

В негово отсъствие водачеството пое следващия по старшинство воин, гост от южните шайени на име Куция белокож. Той беше тридесет и пет годишен, нито куц, нито бял. Когато група от тридесет войници под командването на офицер се опита да пробие обръча към реката, той ги нападна сам, пречупи бойния им дух и геройски загина. Нито един от тридесетимата не успя да се върне на склона. Когато видяха гибелта им, другарите им изгубиха последна надежда за спасение.

От хребета Люис и Крейг чуха молитвите и предсмъртните викове на сините куртки. Разплакан като дете, един съвсем млад войник се затича нагоре по склона към един от последните два коня. След секунди в гърба му се забиха четири стрели и той се строполи на земята.

Двамата мъже на конете вече бяха в обсега на индианците и покрай тях изсвистяха няколко стрели. На склона под тях бяха останали живи стотина души, но половината бяха ранени. От време на време някой воин, който искаше да се отличи в боя, яхваше коня си, с пронизителни викове препускаше покрай залегналите войници и без да обръща внимание на изстрелите, се връщаше невредим, но покрит със слава.

Всички войници си мислеха, че това са бойни викове. Крейг знаеше, че не е така. Викът на нападащия индианец не е за битка, а за смърт, за собствената му смърт. Той просто поверяваше душата си на Вездесъщия дух.

Ала всъщност Седма кавалерия беше погубена от страха да не ги хванат живи. За да не ги измъчват. Всички войници бяха чували безброй истории за ужасната смърт на пленниците в ръцете на индианците. Като цяло те не бяха верни.

Равнинните индианци не взимаха военнопленници. Нямаха условия за това. Но ако изгубеше половината си хора, противникът можеше да се предаде с чест. Седемдесет минути след началото на сражението Къстър определено беше изгубил повече. Ако противникът продължеше да се съпротивлява, обикновено го избиваха до крак.

Индианците подлагаха пленниците на мъчения само в два случая. Ако се докажеше, че плененият тържествено се е заклел никога да не се бие с това племе и е нарушил думата си. И ако беше проявил страхливост в боя. И в двата случая той бе изгубил честта си.

В сиукската и шайенската култура честта можеше да се възвърне със стоическа издръжливост на болка. И лъжецът или страхливецът трябваше да получи такава възможност. Някога Къстър се беше заклел никога повече да не се бие с шайените. Две жени от това племе го познаха сред падналите и пробиха тъпанчетата му със стоманени шила. За да чува по-добре. Следващия път.

Обръчът от шайени и сиукси се стягаше и паниката сред оцелелите избухна като пожар. По онова време битките се водеха при много лоша видимост — тогава нямаше бездимен барут. След час хълмът бе обгърнат в барутен дим и от него като призраци изплуваха нашарени диваци. Въображението надхвърли всякакви граници. След години един английски поет щеше да напише:

Нито един от последните оцелели на онзи склон нямаше да остане жив, за да чуе за Киплинг, ала всички постъпиха точно така. Крейг чу първите пистолетни изстрели, с които ранените си спестяваха мъченията, и се обърна към Люис.

Едрият сержант беше пребледнял. Едва сдържаха конете си. Не можеха да избягат надолу, защото там гъмжеше от сиукси оглала.

— Сержант, нали няма да ме оставиш да умра като завързано прасе! — извика следотърсачът.

Люис се замисли, скочи от коня, извади ножа си и преряза ремъците, с които глезените на Крейг бяха завързани за седлото.

В този момент за по-малко от секунда се случиха три неща. В гърдите на сержанта се забиха две стрели, долетели от не повече от тридесетина метра. Стиснал ножа в ръката си, той ги погледна изненадано, после се просна по очи на земята.

Още по-наблизо един сиукски воин се изправи от високата трева, насочи стария си мускет към Крейг и стреля. Явно беше използвал прекалено много черен барут. Нещо повече, бе забравил да извади шомпола. Оръжието избухна с грохот и пламък и превърна дясната му ръка в пихтия. Ако беше стрелял от рамо, щеше да изгуби по-голямата част от главата си, ала той стреляше от хълбок.