Фредерик Форсайт - Денят на Чакала

Атмосферата при Монвалериен бе наелектризирана, макар президентът да не даде вид, че забелязва това (ако бе забелязал). Хората от охраната смятаха, че генералът ще е в безопасност, докато е вътре в костницата, разположена в работническото предградие. Но докато колата му завиваше из тесните улички към затвора, с намалена скорост по ъглите, наемникът би могъл да предприеме своя опит.

Всъщност по това време Чакала се намираше другаде.

На Пиер Валреми му бе дошло до гуша. Горещо му бе, куртката лепнеше към гърба му, ремъкът на автоматичната карабина жулеше рамото през прогизналия плат, мъчеше го жажда и на всичко отгоре бе време за обяд, от който знаеше, че ще трябва да се лиши. Започваше да съжалява, задето изобщо е влязъл в Специалните полицейски части.

Когато поради съкращение на щата загуби мястото си в една фабрика на Руан и чиновникът в трудовата борса му посочи закачения на стената плакат с грейнал в усмивка младеж с униформа на CRS, който обявяваше пред света, че има работа с бъдеще и възможности за интересен живот, всичко изглеждаше много добре. Униформата от снимката беше скроена като от самия Балансиага 169 169 Известен моден дизайнер. — Б.пр. . И Валреми се записа.

Никой не бе споменал и дума за живота в казармата, приличаща на затвор, какъвто всъщност и е била в миналото. Ни дума за гонката, за нощните учения, нито за жулещата куртка от груб плат, нито за часовете висене по ъглите и хапещ студ или палеща жега, в очакване на ГОЛЕМИЯ АРЕСТ, дето никога не идваше. Документите на хората винаги си бяха в ред, делата им — най-обикновени и безобидни, и всичко това можеше да докара всекиго до пиянство.

А сега Париж, първото място, което бе посетил извън Руан. Надявал се бе да види града на светлината. Нищо подобно, не и със сержант Барбише като началник на взвода. Все същото: „Гледай тук тая ограда, Валреми. Значи стоиш до нея, наблюдаваш я, внимаваш да не я махне някой и не пускаш да мине през нея когото и да било, освен ако няма право, ясно ли е? Тая е отговорна работа, момче“.

Вярно отговорна! Като си помислиш, малко са се побъркали с тоя Ден на освобождаването на Париж, за който докараха от провинцията хиляди да подкрепят парижките части. В неговото помещение снощи имаше хора от десет различни града, а момчетата от Париж разправяха, че някой си очаквал нещо да стане, иначе за какво е цялата дандания. Приказките са си приказки. Нищо свястно не излиза от тях.

Валреми се обърна и погледна назад към улица Рен. Преградата, която охраняваше, бе част от верига през улицата, от единия ред сгради до другия, и се намираше на около двеста и петдесет метра от площад „18 юни“. Фасадата на гарата се виждаше на още сто метра след площада, а отпред бе дворът, където щеше да се проведе церемонията. В далечината различаваше в двора неколцина души, които означаваха местата на ветераните, на официалните лица и на оркестъра на Републиканската гвардия. Още три часа. Господи, нямаше ли край всичко това?

Пред заграждението започнаха да се събират първите зяпачи. Някои от тях имаха фантастично търпение, мислеше си Валреми. Като си помислиш само, да чакаш в тая жега часове наред единствено за да зърнеш на триста метра едно море от глави и да знаеш, че някъде по средата на тълпата се намира Дьо Гол. И все пак такива винаги се събираха, когато предстоеше да се появи старият Шарл.

Сто или двеста от тях вече се бяха събрали покрай бариерата, когато съзря стареца. Той куцукаше по улицата и по вида му личеше, че няма да може да измине още и половин километър. По черната му барета имаше петна от пот, а под коляното се метлееха полите на дълъг шинел. Ред медали се люшкаха с подрънкване на гърдите му. Неколцина от тълпата край бариерата го погледнаха със състрадание.

Тия дядовци винаги си носят медалите, помисли си Валреми, като че ли това е всичко, което притежават. Е, за някои от тях може би медалите наистина бяха единственото в живота. Особено когато единият ти крак е откъснат. Може би когато е бил млад, е подтичвал с двата си крака, продължаваше да разсъждава той, като наблюдаваше куцащия към него по улицата старец. А сега приличаше на смазаната стара чайка, която служителят в Специалните части бе видял при една екскурзия до крайбрежието при Кермадек.

Господи, само като си помислиш какво е да куцукаш на един крак до края на дните си, подпирайки се на алуминиева патерица… Старецът докуца до него.

— Je peux passer? 170 170 Може ли да мина? (фр.) — Б.пр. — попита плахо.