Фредерик Форсайт - Чудото

— Те се посъветваха на френски. После генералът заяви: „Трябва да съобщим на близките на починалите. Къде са табелките с военните им номера?“ Отговорих, че няма такива. Че не е умрял нито един ранен, донесен в този двор.

— Те отново заговориха. Лекарят често свиваше рамене. След това генералът ме попита: „Ще ми дадете ли честната си дума, че няма да избягате, и ще останете ли да работите тук заедно с моя колега? Има много работа.“ Обещах му, разбира се. Къде можех да избягам? Нашата армия отстъпваше. Ако излезех от града, партизаните щяха да ме убият. После припаднах от липса на храна и сън.

— След като се изкъпах, спах двайсет часа и пак бях готов за работа. Всички френски ранени, прибрани от французите през последните десет дни, бяха откарани на юг в Перуджа, Асизи, даже в Рим. Почти всички в сиенската болница бяха от двора.

— Трябваше да се наместват и гипсират счупени кости, да се отварят шевове и да се правят нови операции. И все пак раните, които трябваше да са се инфектирали и да са убили пациентите, бяха удивително чисти. Разкъсаните артерии сякаш сами се бяха затворили, кръвоизливите бяха спрели. Полковникът беше опитен лекар — той оперираше, а аз му асистирах. Цяло денонощие оперирахме без прекъсване и не умря нито един.

— Фронтът се придвижваше на север. Позволиха ми да живея при френските офицери. Генерал Жуен посети болницата и ми благодари за онова, което бях направил за французите. След това ми повериха грижите за петдесетимата немци. След месец евакуираха всички ни в Рим. Никой от немците повече нямаше да участва във войната, затова с помощта на Червения кръст уредиха репатрирането им.

— Върнаха ли се у дома? — попита американецът.

— Всички — отвърна лекарят. — Медицинският корпус на американската армия прибра своите хора и от Остия ги откара в Съединените щати. Вирджинците си отидоха в Шенандоа, тексасците — в щата на Самотната звезда. Момчето от Остин, което беше плакало за майка си, също се прибра в Тексас. Стомашната му стена беше зараснала без никакви усложнения.

— След освобождението на Франция откараха и френските ранени. Британците ме взеха със себе си. Генерал Александър беше на обиколка в римската болница и чу за този двор. Каза ми, че ако дам честната си дума и на него, ще ми позволят до края на войната да се грижа за германските ранени в британска военна болница. Обещах му. Германия и без това беше изгубила. През есента на хиляда деветстотин четирийсет и четвърта вече всички го знаехме. Мирът дойде с окончателната капитулация през май четирийсет и пета и аз се прибрах в родния си опустошен Хамбург.

— Тогава какво правите тук след трийсет и една година? — попита американският турист.

Виковете от Пиаца дел Кампо се чуваха ясно. Един от конете бе паднал със счупен крак. Ездачът беше в безсъзнание, но останалите деветима продължаваха.

Побелелият мъж сви рамене и бавно се огледа.

— Мисля, че през онези три дни на този двор се случи чудо. Но то нямаше нищо общо с мен. Аз бях млад и жаден за работа лекар, но не бях чак толкова добър. Чудото беше свързано с момичето.

— Ще има и други шествия — промълви туристът. — Разкажете ми за момичето.

— Добре. През есента на четирийсет и пета ме върнаха в Германия. Хамбург беше под британска окупация. Отначало работих в тяхната, а после в хамбургската главна болница. През четирийсет и девета отново станахме независима република и аз се преместих в частна клиника. Тя процъфтя. Ожених се, родиха ни се две деца. Животът стана по-хубав, Германия се възроди. Напуснах болницата и основах собствена малка клиника. Лекувах новобогаташите и също забогатях. Но никога не забравих този двор и момичето с послушническите одежди.

— През шейсет и пета се разведох след петнайсет години брак. Децата бяха още малки — беше им мъчно, но ни разбираха. Имах пари, бях свободен. През шейсет и осма реших да се върна тук и да я потърся. Просто за да й благодаря.

— Значи пак сте я открили?

— В известен смисъл. Бяха изтекли двайсет и четири години. Предполагах, че е близо петдесетгодишна, също като мен. И че все още е монахиня или, ако поради някаква причина е напуснала манастира, е омъжена жена с деца. Затова през лятото на шейсет и осма пристигнах, наех стая във Вила Патриция и започнах да я търся.

— Първо обиколих всички девически манастири. Те бяха три, на три различни ордена. Наех преводач и разговарях с игуменките. Две от тях бяха там още от войната, третата беше дошла по-късно. Описах им послушницата, която търсех, но монахините поклатиха глави. Повикаха най-старите сестри, но и те не можаха да ми помогнат.