Хелън Филдинг: Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Оливия се взираше втрещена във вратите на асансьора, които сякаш бяха изработени от гофрирана неръждаема стомана. Докато се затваряха, красив пиколо с бяла тениска и шорти пъхна ръка между тях и скочи в асансьора до нея с настояването да вземе багажа й, въпреки липсата на такъв, и да го занесе до стаята й.

Стаята беше изцяло бяла — бял под, бели стени, бели чаршафи, бяло писалище, бяло кресло със столче за крака, бял телескоп, насочен към бяла венецианска щора. Чаровният и секси, облечен в бяло фукльо вдигна щората и смайващото аквамаринено синьо и нефтено зелено на Маями Бийч нахлуха в стаята като яркосиня картина с маслени бои в центъра на дебела бяла рамка.

— Дааа. Все едно съм в болница — промърмори тя.

— Надявам се да ви е доста по-удобно, отколкото там, госпожо. Какво ви води в Маями?

Кожата му бе същинска реклама на младостта — нежна като праскова и лъскава, сякаш насила го бяха тъпкали с витамини в оранжерия.

— Ами това-онова — отвърна тя и се приближи до прозореца. Погледна надолу към редиците разперени чадъри и шезлонги на фона на белия пясък, пастелните къщурки на спасителите и сюрреалистичното синьо море, кръстосвано от яхти и сърфисти, поредицата огромни кораби, наредени един след друг успоредно на хоризонта като патета на стрелбище. — Божичко, това пък какво е?

Един от корабите беше към три пъти по-голям от останалите, като пеликан сред патета.

— Това е „През океани“ — заобяснява пиколото със собственическа гордост, сякаш притежаваше не само кораба, но и Маями плюс океана. — Прилича на жилищен блок с апартаменти, само че плава. По работа ли сте тук, или за удоволствие?

— Значи вече са го построили? — зачуди се тя, като остави без внимание грубото и нахално подпитване на фукльото.

— Разбира се.

— А аз си мислех, че още е художествена импресия.

— Не, госпожо. Това е първото му плаване. Ще бъде на котва в Маями четири дни.

— Нали щеше да плава непрекъснато между разни баровски места, а хората ще долитат до него с хеликоптери, за да заварят картините си от Пикасо и изкуствените си зъби да ги чакат там?

— Точно така.

— Май от това ще излезе добър материал.

— Журналистка ли сте?

— Да — самодоволно отсече тя, като гордостта й от псевдостатуса на чуждестранен кореспондент надделя над дискретността.

— Брей! За кого работите?

— За „Сънди Таймс“ и списание „Елан“ — отправи му тя сияйна усмивка.

— Виж ти! И аз съм писател. За какво ще пишете тук?

— Ами знаете как става. За това-онова.

— Е, ако имате нужда от помощта ми, само ми се обадете. Казвам се Курт. Ако мога да ви помогна с още нещо…

Дощя й се да му отговори: „Е, щом отвори дума…“ Вместо това целомъдрено му пъхна пет долара и се загледа как възхитителното малко, облечено в бяло дупе се отдалечава.

Оливия Джаулс обичаше хотелите. Обичаше хотелите, защото:

1. Когато влезеше в нова хотелска стая, там нямаше минало. Беше като да теглиш чертата и да започнеш отначало.

2. Хотелският живот беше подобен на дзен по своята простота — капсулиран гардероб, капсулиран начин на живот. Никакви вехтории, никакви гадни дрехи, които никога не обличаш, но по една или друга причина не изхвърляш от гардероба, никакви купища входяща поща, никакви панички, пълни с разтекли се химикалки и самонапомнителни бележки, залепени със стара дъвка.

3. Хотелите бяха анонимни.

4. Хотелите бяха красиви, ако избереш подходящия, което след часове, а понякога и дни на търсене из Интернет, тя неизменно правеше. Бяха храмове на лукса или селската простота, на уюта или модерното обзавеждане.

5. За всекидневните битови проблеми се грижеха други и човек биваше освободен от ада на домашното робство.

6. Никой не можеше да те безпокои — просто окачаш табела със съответния текст на дръжката на вратата и телефонът и светът са длъжни да си гледат работата.

Оливия невинаги беше обичала хотелите. По-голямата част от ваканциите, прекарани със семейството й, бяха на палатка. Преди да навърши двайсет и две години единственият й опит с хотелите бяха мърлявите и все пак смущаващо тържествени „Корони“ и „Сплендиди“ по морските курорти на Северна Великобритания — с особени миризми, килими и тапети с чудновати шарки, където гостите разговаряха с плах шепот и пресилено баровски акцент, а цялото семейство потъваше в земята от срам, ако някой изтървеше вилица или кренвирш на пода.

Първия път, когато отседна в хотел при командировка, не знаеше какво да прави и как да се държи. Но когато откри, че се намира в елегантна, недокосната стая с мини-бар, колосани памучни чаршафи, обслужване по стаите, луксозен сапун, никой, заради когото да се притеснява плюс безплатни чехли, се почувства у дома си.