Пол Февал - Гърбавия

— Но кой? — попитах аз.

— Спътниците на онзи под наметалото.

Убитият! Силна тръпка разтърси цялото ми тяло; помислих, че отново ще изгубя съзнание. Анри ме притисна в обятията си и продължи:

— Преди малко бяха тук, зад вратата. Опитаха се да я отворят, но аз пъхнах ръката си в халките като резе и те не успяха да разберат какво им пречи. Отидоха да търсят лост, за да изкъртят вратата. Ще се върнат всеки миг!

— Но, Анри, приятелю мой — извиках аз, — какво сте им сторили, за да ви преследват с такова настървение?

— Отнех на тези вълци плячката, която се канеха да разкъсат — отвърна той.

Ставаше дума за мен, отлично разбирах това и тази мисъл ме изпълваше с тъга. Аз бях причина за всичко, бях съсипала живота му. Този толкова красив мъж, някога тъй знаменит и щастлив, сега се криеше като престъпник. Беше ми посветил целия си живот. Но защо?

— Татко, мили татко — проплаках аз, — оставете ме и се спасявайте, умолявам ви!

— Млъкни, лудетино! — прошепна той и запуши устата ми с ръка. — Ако ме убият, волю-неволю ще бъда принуден да те оставя, но те все още не ме държат в ръцете си. Ставай!

Трябваше да направя усилие, за да му се подчиня; бях много отпаднала.

Тогава разбрах, че капнал от умора, тъй като ме беше носил почти полумъртва на ръце от Памплона чак до тук, Анри се беше спрял в тази усамотена къща, за да подири подслон. Собствениците й, бедни хорица, ни бяха отстъпили стаята, в която се намирахме.

Анри тъкмо се канел да полегне върху отредения за него сламеник, откъм полето долетял конски тропот. Конете спрели пред вратата. Анри веднага разбрал, че ще трябва да отложи съня за друга нощ. Вместо да си легне, той тихичко се измъкнал от стаята и се спуснал до средата на стълбището.

Във всекидневната разговаряли.

— Аз съм благородник и няма да предам гостите си — познал той гласа на дрипавия чифликчия.

Веднага след това се разнесло звънтенето на шепа златни монети, хвърлени върху масата. Устата на чифликчията-благородник била затворена и един глас, който Анри също познал, заповядал:

— На работа! И по-бързо!

Анри веднага се върнал в стаята и доколкото могъл, залостил вратата. После се втурнал към прозореца, за да види няма ли някаква възможност за бягство. Клоните на два големи коркови дъба стигали до самия прозорец. Отдолу имало малка зеленчукова градина, оградена с плет. Отвъд него се простирала обширна равнина, а в далечината, между дърветата, искряла на лунната светлина река Apra.

— Изглеждаш доста бледа, малката ми — рече Анри, когато видя, че съм станала, — но ти си храбро момиче и ще ми помогнеш.

— О, да! — извиках аз, окрилена от мисълта, че мога да му бъда полезна с нещо.

Анри ме заведе до прозореца.

— Ще можеш ли да слезеш в градината по ей-тази стълба? — по сочи той клоните и дънера на единия от дъбовете.

— Да, татко, разбира се — отвърнах аз, — но само ако ми обещаеш, че бързо ще ме последваш.

— Обещавам ти, мъничка моя Орор! — каза той и като ме взе на ръце, тихо добави: — Много бързо или никога, бедничката ми!

Не бях просто на себе си и — за щастие! — нищичко не разбрах. Анри отвори рамката на прозореца; в същия миг по стълбището се чуха стъпки. Вкопчих се в клоните на дъба. Преди да се втурне към вратата, той ми прошепна:

— Щом слезеш долу, хвърли едно камъче през прозореца, за да ми дадеш знак, а после бягай покрай плета към реката!

Стъпките приближаваха. Анри пъхна ръката си в халките на вратата, замествайки по този начин липсващото резе. Опитаха се да отворят, удряха, блъскаха, ругаеха, но ръката на Анри бе сякаш от стомана. Бях още на прозореца, когато се чуха ударите на лоста, който се опитваха да пъхнат под вратата. Спрях се, исках да видя.

— Слизай! Слизай! — подкани ме Анри нетърпеливо.

Подчиних се. Щом се озовах долу, взех едно камъче и го хвърлих в отвора на прозореца. Почти веднага на горния етаж се разнесе глух трясък. Навярно изкъртваха вратата. Краката ми се подкосиха; останах като вцепенена. В стаята прокънтяха два изстрела, после на прозореца се появи Анри. Без дори да се докосне до дъба, той с един скок се намери до мен.

— Нещастнице — извика Анри, когато ме видя. — А аз си мислех, че си вече спасена! Ей сега ще стрелят.

Той вече ме грабваше в ръце, когато от прозореца се разнесе безредна стрелба. Почувствувах как приятелят ми силно трепна.

— Ранен ли сте? — изпищях аз.

Анри стоеше насред градината, цял осветен от луната. Той се спря, обърна се с лице към бандитите, които презареждаха оръжията си, и извика: