Пол Февал - Гърбавия

Така единствено с помощта на своя стар наръчник по фехтовка, моят приятел Анри ме научи на четмо. Никога не съм държала шпага в ръка, но теорията няма тайни за мен. Познавам терците и квартите, естествените защити, първа и втора отбранителна позиция, полуинстинктивното париране, двойното контриране, обичайните и сложни защити, полукръговата атака, преките и странични удари, фронталния удар, лъжливите движения, отстъпленията.

Облекчението дойде едва когато Анри успя да спести пет дуро 70 70 Стара испанска сребърна монета — Б. пр. , за да ми купи „Алфабето на Саламанка“. Но повярвайте ми, мамо, всичко зависи от учителя, не от книгата. Научих се много бързо да разчитам нелепата безсмислица, стъкмена от трима невежи наемни убийци. Но какво значение можеха да имат за мен превъзнасяните от тях брутални принципи на изкуството да се убива?! Моят приятел Анри търпеливо и спокойно ми показваше буквите. Аз седях на коленете му. Той държеше книгата, а аз стисках в ръка една сламка, с която посочвах всяка буква и я произнасях. Това не беше работа, а истинско удоволствие. Когато четях добре, той винаги ме целуваше. После и двамата коленичехме и Анри произнасяше вечерната молитва. Повярвайте ми, той беше истинска майка, една нежна и добра майка за многообичната си дъщеричка! Та не ме ли обличаше, не решеше ли самият той косата ми? Връхната му дреха бе отдавна овехтяла, но аз имах винаги прилични рокли.

Веднъж го заварих с игла в ръка, опитвайки се да закърпи скъсаната ми пола. О, не се смейте, мамо, не се смейте! Да, това правеше Лагардер, кавалерът Анри дьо Лагардер, човекът, пред когото се свеждат и падат и най-изкусните шпаги!

В неделя, след като накъдреше косата ми и я прибереше в мрежичка, след като лъснеше медните копчета на малкото ми елече така, че да блеснат като злато, и с помощта на една кадифена панделка завържеше на врата ми моя стоманен кръст, първият подарък, който получих от него, той, много важен и горд, ме завеждаше в доминиканската църква в края на града. След като изслушвахме литургията, (той беше станал набожен чрез мен и единствено заради мен), ние излизахме извън градските стени, оставяйки зад гърба си мрачния и скучен град. Колко благ бе чистият въздух за изтерзаните ни затворнически гърди! Как лъчезарно и нежно сияеше слънцето!

Тръгвахме без път през безлюдните поля. Той на драго сърце вземаше участие в игрите ми и се вдетиняваше дори повече от мен.

Към пладне, когато се изморявах, Анри ме отвеждаше на сянка в една китна горичка. Сядаше под някое дърво и ме приспиваше в обятията си, докато самият той оставаше буден, отпъждайки от мен москитите и конските мухи. Понякога само се преструвах, че спя и го наблюдавах през полузатворените си клепки. Той не откъсваше очи от мен и, люлеейки ме, се усмихваше.

Достатъчно е само да затворя очи, за да го видя отново такъв, моят приятел, моят баща, моят благороден Анри! Сега обичате ли го вече, мамо?

Преди, или пък след сън, според капризите ми, тъй като в такива дни кралицата бях аз, на тревата се сервираше обядът: малко черен хляб и мляко. Припомнете си вашите най-вкусни угощения, мамо, за да ги опишете на мен, невежата. Убедена съм обаче, че нашите празници далеч превъзхождат вашите, тъй като за нас хлябът и млякото бяха нашата утеха, потопена в амброзия! За нас празник беше радостта, нежните милувки, лудешкият смях за щяло и нещяло, очарователните детинщини, песните и какво ли не още?! После игрите отново започваха, тъй като той искаше да порасна голяма и силна. Обратния път посвещавахме на спокойния разговор, прекъсван от ей-онова цветенце, което трябваше непременно да имаме, от многоцветната пеперуда, която на всяка цена искахме да уловим, или пък от бялата козичка ей-там, която блееше така, сякаш ни подканваше да я погалим.

В такива моменти, без сам да разбере, Анри формираше моето сърце и съзнание. Той четеше тайно, превръщаше се в истинска жена само и само, за да ме възпита. Така опознах бог и историята на неговия народ, така опознах прелестите на небето и земята.

Понякога в такъв миг, когато двамата бяхме съвсем сами, аз се опитвах да го разпитвам, да разбера какво е било семейството ми. Често му говорех за вас, мамо. Тогава той ставаше тъжен и се умълчаваше. Казваше само:

— Орор, обещавам ви, че ще видите майка си.

Това отколешно обещание ще се изпълни, надявам се, не, уверена съм в това, защото Анри никога не е лъгал! И ако вярвам на предчувствията на сърцето си, този миг вече наближава. О, мамо, как ще ви обожавам! Но нека ви доразкажа всичко, което има отношение към образованието ми. Уроците ми продължиха още дълго време, след като вече бяхме напуснали Памплона и Навара. Никога не съм имала други учители, освен него.